Жена изгоря в спалнята си

Среща на коалицията се провежда в Народното събрание

Игра ни учи да разпознаваме фалшивите новини

Валентин Радев за убийството в „Люлин“: Не се работи само по една версия

Протести в Румъния заради отстраняването на директора на Националната дирекция за борба с корупцията

Общината в Разград закрива местна детска градина в средата на учебната година

Евростат: България е на четвърто място в ЕС по брой убийства

Австралийският вицепремиер подава оставка в понеделник

По време на нападението в гимназията във Флорида е имало въоръжен помощник-шериф

Сблъсъци между италиански антифашисти и полиция в Торино

Над 400 мирни граждани са убити край Дамаск през последните пет дни

Пореден протест на надзирателите в Пловдив

Нов трус от 3,8 по Рихтер разлюля Асеновград

400 кг кокаин откриха в пристройка на руското посолство в Аржентина

Шофьор заби кола, пълна с туби с бензин, в болница в Кънектикът

Референдумът – залог в политическа сделка

Каквото и да се опитва да ни обяснява президентът, това е негов провал

От последните проблеми на мнозинството българи е как ще избират и без това омразните политици

Сагата с референдума приключи след дълги (но не съвсем съдържателни дискусии) политически увещания, политологични заклинания, еуфорични граждански надежди. В крайна сметка Народното събрание реши, че заедно с местните избори ще се проведе референдум с един въпрос – за гласуването по електронен път. И всички онези, които безрезервно вярват в инструментите на пряката демокрация, се почувстваха за пореден път излъгани от политиците. Това разочарование до голяма степен е свързано с разбирането, че демокрацията е система, в която управлението се извършва от името и в интереса на демоса ( народа), а политиците са слуги на обществения интерес.

„Реалистите“ в теориите на демокрацията обаче представят една по-различна картина. За Йозеф Шумпетер в емпиричния свят не съществуват неща като общо благо и публичен интерес. Представителната демокрация просто е метод, който следва да осигури свободната конкуренция между различни елити за гласовете на избирателите. Тя не е управление на народа, а управление одобрено от народа. И колкото по-малко народът се меси в процеса на вземане на решение в периодите между изборите, толкова по-добре, защото по този начин би попречил на ефективността на управлението.

Подобно разбиране за демокрацията откриваме и в американската политологична традиция. За Уолтър Липман в основата на демократични практики стои създаването на съгласие. Това съгласие се създава посредством влияние върху общественото мнение и неговата цел е да осигури безпроблемното управление на една прослойка от просветени и можещи. Харолд Ласуел, авторът на прословутата дефиниция за политиката „Кой какво получава, кога и как“, пък се противопоставя на т.нар. демократичен догматизъм – разбирането, че хората най-добре могат да преценят собствения си интерес. За Ласуел единствено елитите са тези, които притежават тези способности и демокрацията следва да осигури реализирането на тяхната воля.

За Гаетано Моска и Робърт Михелс управлението на елитите е неизбежен резултат от развитието на всяка социална и политическа организация. Контролът върху процеса на вземане на решения и координацията на политическия живот от страна на елита е необходимост за доброто функциониране на либералната демокрация. За Джовани Сартори основната задача на управляващите елити в една демокрация е да я защитават от самата себе си. Те трябва пазят системата от перфекционисткото преследване на демократичния идеал, което той нарича демагогия.

Както виждаме, едни от най-влиятелните политологични теории за демокрацията (върху които са базирани повечето от съвременните управленски доктрини) предлагат едно хладнокръвно разбиране за системата, в което общото благо, волята на народа и т.н. са или наивни мечтания, или политически митове, чрез употребата на които се произвежда демократично съгласие. С други думи, всички знаят, че подобни неща не съществуват, но говоренето за тях е необходимо, за да съществува системата, чиято цел е да ги осъществи. Или просто казано: „Ние ги лъжем, че работим за тях, те ни лъжат, че ни вярват.“

От подобна гледна точка това, което се случи с референдума, изглежда в някаква степен демократично и абсолютно логично. Логично по няколко причини. Първо, темата бе поставена в контекста на наближаващите местни избори и борбата на управляващото мнозинство да докаже своята реформаторска заявка. Просто дневният ред на политическия елит в момента е друг и нямаше как темата за референдума да се превърне във върховна кауза, която да мобилизира върховни политически усилия. Усещането, че референдумът се превърна в залог в някаква политическа сделка, ще остане. Политическите реалности са такива (а между другото ние сами сме ги създали такива с гласовете си), че нямаше как да се случат и референдум, и съгласие за съдебна реформа. Демокрацията все пак „да не е мандра“.

Второ, дневният ред и на голямата част от избирателите е друг. В условията не задълбочаваща се социална и икономическа мизерия един от последните проблеми на мнозинството българи е как ще избират и без това омразните политици. Сякаш, ако променим избирателната система, изведнъж отнякъде ще се появят политически ангели, които ще ни спасят от нерадостния живот.

Трето, играчите, които застанаха зад каузата на референдума, се оказаха с лимитирани политически възможности. Каквото и да се опитва да ни обяснява президентът, това е негов провал. Народното събрание не бламира гражданите, а бламира предложенията на Плевнелиев. В политиката има едно просто правило – ако си слаб и не можеш да доведеш нещата докрай, по-добре не ги започвай. Освен ако не искаш да загубиш авторитет и да изглеждаш нелепо.

„Реалистите“ в теорията и практиката на демокрацията отново победиха. Този път тази победа дойде без особени усилия, тъй като заради съмнения в искреността на намеренията на „идеалистите“ последните не успяха да генерират достатъчно политическа подкрепа. Голяма част от публиката като същински последователи на Сартори не успяха да отделят демократичния им патос от демагогията.

Иначе можем да бъдем сигурни, че темата за референдумите и въпросите за задължителното гласуване и мажоритарната избирателна система ще продължат да циркулират в публичното пространство. Не поради тяхната ключова роля от гледна точка на гражданския интерес, а заради факта, че са удобни на политическия елит. Това са онези митологични рефрени, без чието припяване не може да се случи магията на демокрацията. Достатъчно е всеки борец за народна любов да се въоръжи с някоя от темите, за да се превърне в блюстител на демокрацията. Политическият елит няма интерес от това тези идеи да бъдат реализирани не защото се страхува за своите позиции, а защото това ще престанат да бъдат митове, дискутирането на които да носи политическа легитимност. Вярвам, че звучи абсурдно, но гражданите също нямат интерес тези идеи да се случат, защото ако следваме хладнокръвната логика на „реалистите“, промяната на технологичната процедура няма да промени една от основните характеристики на либералната демокрация – доминиращата роля на елитите. Демосът (народът) няма да получи нищо, но за сметка на това ще загуби илюзиите си. И тогава ще бъде не само гневен, но и тъжен.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете