Слави и Ку-ку бенд забиват в O2 Арина в Лондон на 9 юни Най-голямата зала в Европа ще отвори врати за родните музиканти

Чужденци разбиха сладкарница в София и откраднаха десерти Нарушителите сами признават вината си

Русенци на протест за чист въздух

Русия е готова да помогне за решаване на конфликта в Африн

Ученик помогна за залавянето на крадец, опитал да разбие къща

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” във вторник, 20 февруари 2018

Почетоха Левски в Сливен и областта

Виктор Орбан към Бойко Борисов за Западните Балкани: Заби брадва в голямо дърво (обзор)

Санират, ако намерят още пари Довършват само сградите, където ремонтите са започнали

“Елпром Троян“ с технологичен скок в бъдещето

Поклонението пред паметта на Васил Левски в София през обектива на “Труд”

Чадърите в Бургас само от бяло до охра

Чуждите инвестиции в имоти паднаха с 83% Пред декември намалява върнатото финансиране на компаниите майки

Отпадат строителни такси ОП внесоха промени в Закона за устройство на териториите

Румен Радев: Днес сме република. Но чиста ли? Свята ли?

Без задължителна пенсионна възраст във вузовете

Пенсионният модел във висшето образование наказва едновременно и възрастните, и младите

Показателят на Световния икономически форум, по който България е практически на последно място в света, е способността да запазва и привлича талантливи кадри. Ако този проблем не бъде решен, страната ни е обречена на постепенна и сигурна деградация.

Образованието и кадровата политика са основните фактори за преодоляване на тази стратегическа слабост.

Кадровият проблем във висшето образование обикновено се свежда до т.нар. неблагоприятно съотношение между “млади” и “стари” преподавателски кадри, т.е. до наличието на прекалено много възрастни хабилитирани лица, които не позволяват развитието на динамичното младо поколение. “Решението” се търси в задължителното пенсиониране на професорите, доцентите и докторите на науките на фиксирана в закона възраст.

Това решение на пръв поглед е логично – по-ранното пенсиониране освобождава места за младите. Тази логика обаче е напълно погрешна. В съвременните условия навършването на пенсионна възраст далече не води до загуба на способност за ефективен труд. Ранното пенсиониране не означава нищо друго освен субсидиране на предлагането на труд от страна на по-възрастното поколение. Това е така, тъй като пенсионерите така или иначе имат доход, покриващ основните им жизнени потребности. При това положение те са склонни да работят при по-ниско заплащане, често в сивия сектор. Това неизбежно измества младите от пазара на труда.

Поради тази причина в развитите страни с пазарна икономика връзката между фактическата пенсионна възраст и младежката безработица е отрицателна, т.е. колкото възрастта за пенсиониране е по-ниска, толкова безработицата между младежите е по-висока и обратното. Например в Мексико, където ефективната средна пенсионна възраст е най-високата в света – 72,3 години (това е повече от максималната пенсионна възраст на един български професор – 68 години), младежката безработица е 9,5%, докато в България, където хората се пенсионират средно едва на 57,6 години, почти 30 на сто от младите хора са без работа.

Относително ранното пенсиониране на хабилитираните преподаватели води до това, че за университетите е значително по-евтино да плащат по няколко лева на час на пенсионирани гост-преподаватели, отколкото да влагат значителни суми за обучение, специализация, заплати и осигуровки на младши научно-преподавателски състав. От друга страна, липсват квалифицирани хабилитирани преподаватели, способни да подготвят младшия преподователски състав и студентите.

Губят всички – младшите и хабилитираните проподаватели, студентите и икономиката като цяло. Подобни социално-икономически загуби са типични за случаите на деформация на пазарните механизми вследствие неадекватна административна намеса на пазара.

Това, което трябва да се направи, е изключително просто и не изисква никакви допълнителни финансови ресурси. Държавата просто трябва да премахне задължителната пенсионна възраст. Всичко останало ще се регулира от пазара на труда. Задължителното фиксиране на възрастта за напускане на работа е еквивалентно примерно на въвеждането на административна цена на доматите. Ще отбележим само, че в САЩ, които са всепризнат световен лидер в областта на висшето образование, няма задължителна пенсионна възраст за университетските преподаватели. Българският пенсионен модел във висшето образование наказва едновременно и възрастните, и младите.

Разбира се, за да не се превърнат университетите в старчески домове, са необходими още две условия – финансова и административна децентрализация на висшите учебни заведения. Ако не само университетите, но и факултетите и катедрите работят в рамките на твърди бюджетни ограничения и сами атестират научния си състав, вероятността да се задържат на работа преподаватели, които имат отрицателен финансов принос към съответните научно-преподавателски звена, е равна на нула. Децентрализацията на университетите е ключът към всяка ефективна реформа във висшето образование у нас.

Колкото и да е странно в контекста на казаното дотук, но неотдавна българският парламент направи една много малка, почти незабележима, но все пак крачка напред.

За да се разбере нейният смисъл, трябва да се познава механизмът на пенсиониране на хабилитирания научно-преподавателски състав в България. От една страна, неизвестно защо законът фиксира задължителна пенсионна възраст от 65 години за преподавателите. Същевременно обаче за доцентите и професорите е предвидена възможност за удължаване на този срок с решение на академичния съвет на съответното висше учебно завадение. Поради противоречия между Кодекса на труда, постулиращ задължителна пенсионна възраст, и Закона за висшето образование, допускащ удължаване на последната, правилниците на много университети въвеждат допълнителни изисквания и условия за пенсиониране, особено в случаите на заемане на ръководни длъжности.

За да се избегне това, неотдавна беше въведена промяна в Кодекса на труда, според която възрастта за пенсиониране остава 65 години, освен в случаите, когато академичните съвети преценят, че могат да продължат трудовите договори, но до не повече от 68 години. Това на практика анулира всички досегашни вътрешни университетски регулации, но същевременно позволява на висшите учебни заведения фактически да увеличават пенсионната възраст в определени граници, което досега не беше експлицитно формулирано. Това е крачка в правилната посока на децентрализация и дебюрократизация на процеса на пенсиониране.

Основният проблем на текущата пенсионна реформа е нейната вътрешна противоречивост. Пенсионнната възраст се увеличава, от една страна, но заетите са заплашени от незабавно уволнение при нейното достигане, от друга. Процесът на пенсиониране следва радикално да се дерегулира. Първо, както за научно-преподавателския персонал, така и за всички останали, пенсионирането трябва да бъде единствено право, не и задължение.

Условията за прекратяване на трудовите договори трябва да бъдат еднакви за всички независимо от възрастта и да бъдат свързани само и единствено с пригодността за съответния вид работа. Всякакви форми на задължителна възраст за пенсиониране следва да бъдат елиминирани, особено в сферата на висшето образование и науката. Хората трябва да бъдат стимулирани да избират доброволно по-късно пенсиониране, главно чрез по-високите пенсии за тези, които предпочетат да останат по-дълго на работното си място. Това ще повиши финасово-икономическите резултати едновременно и за по-възрастните, и за тези, които тепърва започват своя трудов път.

В последна сметка ще се подобри не само функционирането на пазара на труда и социално-икономическата ефективност на икономиката като цяло, но ще се избегнат и безсмислените спорове около пенсионната реформа, респективно по повод нарастването на административната пенсионна възраст и стаж. Това, което е важно за стабилността както на разходно-покривната, така и на фондовата система, е увеличаването на фактическата, а не толкова на административната пенсионна възраст.

Едновременното стимулиране към по-ефективна дейност на хората от всички възрасти е най-добрият начин да задържим и използваме оптимално човешкия капитал на нацията. Трябва да отчитаме също, че в условията на намаляване на населението възрастните хора в България се превръщат все повече в незаменим и ценен ресурс, а не в ненужен товар за обществото.

*Авторът е експерт в Института за икономика и международни отношения

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.