Секси лъвицата Оливия Уайлд ще се пробва в режисурата Дебютният филм на мацето се казва “Booksmart”

ООН прие единодушно резолюция за прекратяване на огъня в Сирия

Филм с българско участие спечели “Златна мечка” на “Берлинале” (СНИМКИ)

Шофьорка заби колата си във бензиностанция в Благоевград

Все повече туристи от Азия идват у нас с цел винен туризъм

Работодатели дават щедри бонуси за довеждане на нов колега в офиса

Сидеров: Мога да намера нов енергиен министър

КАТ преброи 2536 ранени по-малко от лекарите Разлика с над 22% между данните на МВР и Министерство на здравеопазването установи Институтът за пътна безопасност

Забраниха играчките оръжия в пакистанска провинция

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в неделя, 25 февруари 2018

Сняг и паднали дървета на Шипченския проход

Въоръжен мъж се барикадира в дома си във Велинград Излезе да вземе дърва за печката и го арестуваха

„Левски“ подгони вечния съперник

Цветанов в Сандански: Усилията на ГЕРБ са насочени към реализирането на успешни политики в местната власт

“Реал” се утвърди в тройката

Антипутинка взе нобелова награда за литература

Нобеловият комитет присъди вчера наградата за литература на беларуската писателка и разследваща журналистка Светлана Алексиевич. Тя получи приза в конкуренция със световно утвърдени имена като Харуки Мураками и Филип Рот.

Алексиевич е родена в гр. Станислав, Украйна, през 1948 г. в семейство на майка украинка и баща беларус. Придобива известност като пише повествования по интервюта със свидетелите на драматични събития като Втората световна война, съветско-афганската война, падането на СССР и аварията в Чернобил.

Светлана Алексиевич е яростен противник на тоталитарното и диктаторското мислене, като сред обектите, пронизани от острото й перо, са президентите Путин и Лукашенко.

Това дава основание на мнозина наблюдатели да смятат, че нейният “Нобел” е поредно доказателство за политизирането на тези награди.

През 2000 г. заради преследване от режима на Лукашенко тя напуска Беларус и живее последователно в Париж, Гьотеборг и Берлин. След единадесет години в изгнание Алексиевич се връща в Минск въпреки рисковете – книгите й не се издават, телефонът й се подслушва, а обществените й изяви биват отменяни. „Да се завърна бе изключително важно за мен – не мога да пиша, без да имам интензивен контакт с хората в родината си, без да чувам гласовете им.“

“Светлана Алексиевич е археоложка на комунизма. В борбата си срещу авторитарните режими – не само в Беларус, а в цялото постсъветско пространство, тя си служи с едно-единствено оръжие – думите”, твърди за нея немският историк Карл Шльогел.

Нека оставим думите на Светлана Алексиева да говорят – предлагаме ви колаж от нейни изказвания в публикации в „Нойе Цюрхер Цайтунг”, „Ди Цайт” и Дойче Веле:

„Войната на Русия срещу Запада вече започна. Не искат да го повярват нито в Русия, нито на Запад, но страната вече е съвсем друга. Откъде изпълзяха този примитивен милитаризъм, тази ретроградност, това помрачение? Ние се питаме това всеки ден. В Европа навярно също се питат. Защото хората на Запад искат просто да живеят нормално и в мир, докато руснаците са готови да умрат за героичната идея. Разликата е фундаментална.

***

Гледам лицата на хората по улицата. Демонстрирали сме заедно през деветдесетте години, бяхме стотици хиляди. Скандирахме: „Свобода! Свобода!”. Какво се случи с тези хора? Сега скандират: „Путин! Путин!”. Той е узурпирал душата на обществото, защото притежава интуицията да дава израз на народната воля. Путин олицетворява мъжкарството, православието, бляновете да бъдем велика сила – все архаични, митологични, мрачни неща.

***

Цели 25 години живяхме с надеждата, че Русия ще стане една по-добра страна, но това не се случи. Русия е изпаднала в някаква реваншистка лудост. Допитванията показват, че ако сега има президентски избори, Путин ще бъде преизбран с 80 процента. Русия – това е Путин. Без Путин няма Русия. Така мислят мнозина. Постепенно си припомняме, че ние сме хора на войната – просто защото друго не знаем. Ние винаги или сме водили, или сме се готвели за следващата. У нас войната е издигната в култ. Руският човек не е привикнал към мирен живот. Той винаги е живял във война и в името на държавата – никога не е живял заради самия себе си. Руският човек има специално отношение към смъртта. А самата страна дълбинно не е способна да води цивилен, нормален, мирен живот.

***

Днес в Томск и в други градове в събота и по празниците на пенсионерите им раздават безплатен бял хляб. Вече се печатат купони за храна. Държавата икономисва от парите за най-бедните, за да харчи за война. Но да не си мислите, че някой ще излезе на улицата да протестира. Не! Непрекъснато чувам едно и също: „Да, обаче си върнахме Крим. Трябва да стискаме зъби”.

От Донбас пристигат ковчези, тайно погребват мъртъвците в безименни гробове. И пак повтарят: „Трябва да стискаме зъби. И да си държим езика зад зъбите. В Донбас не се бият руснаци. Когато защитаваме една свещена кауза, ако се налага – ще лъжем. Цялата страна ще лъже”. И тя лъже. Лъжата се е превърнала в ритуал.

***

От телевизора се лее такъв антиамериканизъм и такава омраза срещу Запада, каквито никога не е имало. Наскоро чаках на стоянка за таксита в Москва. Опашката обсъждаше една-единствена тема: хората очакваха избухването на някакъв вулкан, който щял да погребе под лава и пепел половин Америка. И всички се радваха! Или пък разговорът ми със сина на една приятелка, студент в Московския университет. Русия можела за шест часа да превърне в радиоактивна пепел не само САЩ, но и целия останал свят, уверяваше ме той. Откъде го знаеш това? – попитах го. „Ами от телевизора.”

***

Тази година страната отпразнува 70-годишнината от победата. В руските градове открито се набират доброволци за войната в Украйна. Това е нашата житейска среда – войната. Единственият свят, в който се чувстваме у дома си.

Книгите на Алексиевич са описвани като литературна хроника на емоционалната история на съветския и пост-съветския човек. Тя се прочува с потресаващите си анкети, посветени на войната в Афганистан („Цинковите момчета“, 1989 г.) и атомната катастрофа в Чернобил („Чернобилска молитва“, 1997 г.). „Последните свидетели. Соло за детски глас» (2004 г.) е изумителна книга мозайка от спомени на деца, преживели Втората световна война. Сред най-известните е “Войната няма женско лице” (преведена и у нас).

ЗА НЕЯ

Историк на емоциите и душата

Тя е необикновен, изключителен автор. Нейното творчество е паметник на страданието и куража в днешното всекидневие. През последните 30-40 години тя сканира съветския и пост-съветския човек. Това обаче не е история на събития, а история на емоциите и душата. Тя сътвори нов жанр в литературата.

Сара Даниус, постоянен секретар на Шведската академия

Потресаващи текстове!

Книгите на Светлана Алексиевич потрисат, защото съчетават документалното – интервюта на живи участници в драматични събития с художествена интерпретация. Това е нов литературен жанр. Като автор ни я препоръча професорът по журналистика Тотка Монова и сме очаровани. Предстои да издадем най-новата й книга „Време секънд хенд“, а след това и по-ранните й шедьоври.

Райчо Ангелов, отговорен редактор на българския издател на нобелистката – „Парадокс“

Трудна за издаване

Нейните книги документират постсъветската психика и травмата на човек, останал без идентичност, оказал се в държава, която вече не разпознава. Книгите й са странни и трудни за категоризиране – нито документални, нито фикция. Трудни за издаване в Америка и Великобритания, добре че получи наградата, което ще ни улесни.

Жак Тестар, издател на лауреатката във Великобритания

Дава думата на жертвите

В борбата си срещу авторитарните режими – не само в Беларус, но и в цялото постсъветско пространство, тя си служи с едно-единствено оръжие – думите”, заяви преди време историкът Карл Шльогел. В книгите на Светлана Алексиевич думата имат най-вече обикновените хора, жертвите.

Карл Шльогел, професор по източноевропейска история в Университета Виадрина във Франкфурт

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.