Когато бием, победите ни задължително са исторически. А загубите - не си ги помним

Има две неща, които никога няма да мога да разбера - къде изтупаните дами и господа в операта се изхитрят да си носят гнилите домати, с които замерват певците, когато пеят фалшиво, и защо хората ходят на мач с тъпани.

Откъдето и да го погледне човек, гайдата, да речем, е много по-удобен инструмент - носиш си я спихната под мишницата в автобуса, като стигнеш до стадиона, си я надуваш, вдигаш шум, колкото можеш, после отново си я спихваш и - обратно вкъщи.
Не, сериозно, можете ли да ми обясните как се носи тъпан в претъпкан автобус?
Как се вдига високо над главата, за да не се бутне някой в него, та да го издъни, как изтърпявате околните да ви наричат тъпанар, без да има какво да им речете насреща - защото какво, ако не тъпанар, е този, който носи тъпан?
От друга страна - тъпанът не иска Бог знае каква музикална подготовка и образование - блъскаш го от едната страна и това е! Някои се изхитрят да лупат и от двете, но това създава определени трудности - човек все пак има само две ръце, а в едната трябва да си държи бирата!

А без бира - какъв взрив на патриотизъм очаквате, моля ви се!
Ако питате мен, бирата е млякото на патриотизма! В някои случаи - и детонатор.
Най-много патриоти на квадратен метър можете да намерите в бирариите по време на мач. На стадиона обикновено е по-рехавичко. Ами цените на билетите изстудяват страстите. Да не говорим, че не пускат в силно напатриотирано състояние.
В бирарията няма как да се бие тъпан, но пък вместо това може да набиете като тъпан някой, който не споделя напълно вашите възгледи! Да речем, ако не се възмущава достатъчно от продажното съдийство. Или просто се е изправил неочаквано и така ви е закрил телевизора.

Единствен недостатък на това място е, че след преживените емоции на сутринта понякога човек не може да си спомни какъв точно беше резултатът.
Затова хората са измислили спортните редакции - да информират гражданството за снощните мачове и да поддържат патриотичния градус висок чак до вечерта.
Не знам дали сте забелязали, но спортните информации странно напомнят на репортажи от пътни инциденти. Ония, които под предлог че искат да ни вкарат малко ум и разум в шофирането, ни плашат с кръв, мозък и развлечени черва по асфалта.
Националният отбор никога не пада - той задължително катастрофира. Премълчава се дали след това му изчукват тенекиите, но се знае, че неизбежно шефовете от федерацията ще начукат канчето на треньора.

Победеният винаги е размазан. Как размазан - не става ясно. Дали - сякаш валяк е минал през него, та го е размазал като палачинка, или просто кротичко е намазан като масло на филийка? Ако е паднал с повечко - освен размазан, е и унизен. Попилян. Разсипан. Изобщо - за нищо вече не става. Направо да излиза в пенсия. Или да ходи в манастир. Като Офелия.

Мачовете никога не са просто мачове - те задължително са кървави дербита.
Вражеската агитка е провокационна. Нашата е организирана. Пее химна, на който знае само припева. Но пък пали димки, вее знамена, прави мексикански вълни и други чупки.
На това кой знае защо му викат хореография. Сякаш е балетна постановка.
Кой знае защо футболистите се обиждат, като ги нарекат балерини, публиката - обратно - ласкае се.

Нашите винаги са герои. Освен когато падат, разбира се.

Само че тях никога не ги размазват - тях ги ощетяват.

Има световен съдийски заговор срещу нас - това е сигурно! Не ми е много ясно как се изхитрят съдийките по художествена гимнастика да се съберат тайничко с футболни, волейболни, баскетболни и всякакви други там хора със свирки, та да се наговорят да ни провалят. Обаче - правят го! Вземете който и да е вестник след загубена среща и ще намерите там живи доказателства!

Съдиите са сурови хора - те освен че обикновено свирят срещу нас, понякога направо леят кръв по терена - сериозно, онзи ден прочетох, че някакъв направо ни бил заклал!
Как сме още живи - един Господ знае. Очевидно така си ходим - клани-недоклани, драни-недодрани.

Като си говорим за клане, веднага се сещаме, че по-грубите мачове не са просто груби мачове - те са касапници.

А като си говорим за касапници - не знам дали прочетохте, някъде из Европата взели, че затворили някаква кланица. Заради нехуманно отношение към животните.
Как хуманно се коли добиче - убийте ме - не знам! Нас очевидно ни колят хуманно.

Но пък когато бием - победите ни винаги са исторически. Загубите - не си ги помним. Така ни и препоръчват - към края, когато стане ясно, че работата съвсем се е оттекла, обикновено коментаторите държат да ни напомнят да забравим колкото се може по-бърже този мач, за да продължаваме напред. Обикновено това - “продължаваме напред” - си го казваме, след като някой ни е натупал здраво. А от призиви да забравим за загубените мачове сума ти народ вече направо забрави къде е стадионът.

Любопитен факт е, че след загуба публиката се разотива мрачно-патриотически по комплексите, а загубилите отиват в дискотека. Ей затова е тъпо да се ходи на опера с гнил домат в джоба на фрака и с тъпан на мач. Певците може да се окажат добри и доматът да се разкашка в джоба и да остави леке. А след загуба обикновено другите пътници в автобуса съвсем непатриотично наричат тъпаноприносителя тъпанар.
Направо на човек му иде да тури ножо у тупано, та да се свърши цялата работа.
Но не го прави - защото трябва да продължаваме напред. До следващия взрив на патриотизъм, придружен с биене на тъпани.

Какво е родният патриотизъм без тъпанари - едно голо викане!

Карикатура ИВАН КУТУЗОВ-КУТИ