Може би сте я слушали като Виолета, Адел, Микаела, Памина, Елизета, Жулиета, Джилда, Лиу... А може би мислите, че е Полин? Това са само превъплъщения. Тя е Ина. Ина Кънчева от България. Сопраното, което с лекота общува поне на пет езика, работи със светила диригенти като сър Колин Дейвис, Лорин Маазел и Рене Якобс и живее най-вече в Хановер, Германия, продължава да се връща тук. Прави го не за поредния концерт, а и за да помага.

Успялата оперна прима подава ръка на бъдещи световноизвестни български музиканти с проекта “Виртуозното пиано”. През лятото на 2014-а Ина и пианистът Людмил Ангелов обявиха, че търсят съмишленици за своята кауза, а година по-късно се появи и резултатът - нов, скъп, истински концертен роял, на който да се подготвят млади инструменталисти за големи международни конкурси. Единици правят подобно нещо. Явно трябва да си много над суетата, да си устоял на звездоманията. Правят го само големи артисти - като маестро Ангелов, като Ина… Затова публиката не просто ги аплодира на концертите им от фестивала “Пиано екстраваганца 2015” в София. Тя ги обича.

Седим с Ина в столично кафене, бъбрим си и не усещам как минава цял час. Вече е на 38, майка е на двегодишна дъщеричка, а пред мен като че ли е момиче. Крехка, мила и общителна, нищо общо с тежките, често капризни оперни матрони от ХХ век.

Питам я как така оперната певица Кънчева решава да пее аржентински танга на “Пиано екстраваганца” във Военния клуб. А Ина се усмихва: “Много класически изпълнители си позволяват да погледнат встрани и интерпретират по свой начин подобен репертоар - това е и удоволствие, и извор на вдъхновение и за нас с Людмил (Ангелов, б.а.). Никога не разграничавам певеца, по-скоро се надявам той да се превърне и в поет - не обичам да казвам джаз, оперна или поппевица. Всички мои идоли музиканти са изпълнители на определен жанр, но нямат нужда от етикет, който да ги сложи в чекмедже… Притеснявах се за тази аржентинска вечер, тъй като бе организирана и с подкрепата на хората от посолството на Аржентина в София, които са ни приятели, почитатели и съмишленици в нашата кауза. За пръв път с най-популярните танга на Гардел, Пиацола и Рамирес, от когото всъщност е и най-тъжната от всички тъжни песни - Alfonsina y el mar, посветена на поетесата Алфонсина Сторни, самоубила се от любов към един поет - наистина се вълнувах.”

Хм, интересно е, когато една творба си има реална предистория. А дали е по-лесно да я изпълниш, когато знаеш истината за нея? И тук Ина ме изненадва:

“Винаги съм харесвала фадо, танго, болеро. В свободното си време слушам предимно такава музика. Ходя на опера, когато искам да се възхитя от колега или да чуя конкретен оркестър и диригент, или когато се подготвям за роля. Задължително чета всевъзможни извори за това, което трябва да интерпретирам. Ходя, търся, така ми харесва. Сега културният аташе в аржентинското посолство, който ми помогна за произношението, ми разказа нещо интересно. Текстът на “Пор уна кабеса” - прочутото танго от филма “Усещане за жена”, не е буквално любовен, а метафоричен. Прави паралел с надбягване на коне - нещо като “на една глава” от победата. Тоест любовта понякога е това: залагаш всичките си пари на най-хубавия, най-бързия кон, душата ти гори, но в последния момент нещо не се получава. Въпреки всичко хазартният импулс в теб те кара пак да се влюбиш, да заложиш всичко и… за съжаление се случва “пор уна кабеса”… “Мисли за тази ирония, а не за меланхолия, за преекспонирана страст; мисли, че играта е важна”, каза ми културният аташе. И така ми бе по-лесно да се подготвя.”

И друга страст помага на Ина в работата й по света. Тя е полиглот. Освен на български общува свободно на немски, английски, испански, италиански, руски. Сега учи френски, много иска следващият да е иврит и задължително арабски или турски, защото ориентът и ориенталската култура са й интересни. Шегувам се с китайския - защо не, един ден може да стигне до Пекинската опера. А Ина веднага влиза в тона: “Надявам се да го направи моето дете - изключителни са днешните деца, будни, развити. Ще я провокирам и ако иска, ще я подкрепя.”

Детето на Ина е твърде малко за подобен експеримент, но откъде отскочи “детето Ина” към световната сцена - Детският радиохор или ръката, подадена от Монсерат Кабайе, бе нейният трамплин?

"Детският радиохор - става сериозна певицата. - Не трамплин, това е първият ми досег със сериозното изкуство. И хорът, и музикалното и човешко отношение, което получих от маестро Христо Недялков, целият опит, който натрупах в хора, може би са най-важите за мен като личност и музикант. Често ме питат кой е най-важният диригент, с когото съм работила, и не се посвенявам между Лорин Маазел и Рене Якобс да кажа Христо Недялков. За един певец диригентът е не просто ангажимент на някоя сцена, за две-три репетиции, няколко добри концерта или спектакли. Христо Недялков изгради мисленето ми, музикалния ми вкус.”

Именно с маестро Недялков и преподавателката по солфеж Ани Георгиева родителите на Ина обсъждат как и при кого да продължи подготовката си бъдещата певица. А при нея всичко се случва бързо - първо учи в експерименталната театрална паралелка на Николай Георгиев в столична гимназия, но я приемат в Музикалното училище, а после и в Музикалната академия. Едва на 19 е, когато получава двугодишна стипендия за Ковънт гардън: "В Лондон разбрах, че много от съветите на Христо Недялков са били в точната посока. Въпросът бе как оттам нататък ще срещна следващите, които да продължат да ме развиват. Естественият избор бе да уча предимно и само в чужбина.”

Интересен е опитът й в Англия. Много различен. В България е свикнала, когато не й се получава нещо, да й дават допълнително време да се упражнява, докато се справи със задачата, което неизменно води до стрес и неувереност. В Лондон, напротив - ако си се провалил в нещо или не си го разбрал, ти дават ден почивка. Време, в което можеш да помислиш и сам да си “смениш чипа” - именно различният поглед ти помага да се справиш.

После идва и другият “голям миг” - срещата с Монсерат Кабайе. Случи се през 2000 г., на първия концерт на прочутата оперна прима в зала 1 на НДК. Ина е на 23, а пее с един от най-големите гласове в света. Планиран е само един дует от “Лакме”, но Кабайе, за изненада и на организаторите, покани Ина на финала, посвети й приспивна песен от Вангелис, а после изпяха заедно и дует от “Джани Скики”. Подобен жест се помни цял живот. И го променя. И досега се чуват по телефона, Ина държи на съветите й, когато подготвя нови партии. А тази година, докато работят “Сватбата на Фигаро” с Рене Якобс, диригентът непрекъснато й дава примери с Кабайе.

Държи и на Райна Кабаиванска, при която също учи известно време, и на сегашния си ментор Анна Томова-Синтова. Кабайе я “заклева” да запази спортната си форма (когато се запознават, на шега казва на Ина, че е като спагет), Кабаиванска я учи на аналитичност, да бъде наблюдателна и критична. А Синтова - без да я притиска, успява да пробуди в нея вдъхновението.

Ина цени и съветите на любимия мъж до себе си: “Преди много важен ангажимент през август той ми каза три много важни неща. Знаех ги от малка, но се страхувах да мисля в тази посока. Първо, да развиеш максимума на своите качества; второ, да разбереш какво очакват от теб, а не да наложиш само това, което си ти; и трето - важен е ефектът накрая."

След раждането на детето Кънчева предпочита да е свободен артист. Иска да развива фондацията си и да работи по независими музикални проекти: “Не ми се иска да бъда като куфар, който пътува от една до друга точка, от един до друг ангажимент. Изкуството не е само за портмонето ми, а по-скоро за душата ми, за гласа ми.”

Затова сега е съсредоточена в диска “Полин Виардо”, чиято премиера се очаква през декември (издаден е от английския лейбъл “Токата класикс”). Ще се върне в София и за голям концерт, посветен на Моцарт, с Хора на софийските момчета през март 2016.

И тъй като спомена гласа, на финала я попитах знае ли вече що за чудо е това? А Ина отново се усмихна: “Не минава ден и нощ, в които да не се питам. Гласа аз не смея да определям. Чудо е! Нито е инструмент, нито е душа, нито е само сърцето или огледалото ни, сянката ни. Гласът е израз на това, че сме човеци.”

ВИРТУОЗНОТО ПИАНО

През 2014-а Ина Кънчева и Людмил Ангелов създават клуб „Виртуозно пиано”. Увличат съмишленици и меценати около идеята с общи усилия да купят роял от много висок клас. „Нашата обща рожба”, така Ина нарича инструмента, който сега се съхранява в салона на Полския институт в София.

Подобен роял в България не е купуван от 80-те години на ХХ век. Той е от серията CX на Yamaha и изисква специална поддръжка и грижи, включващи висока застраховка, почти ежеседмично акордиране, специфични условия за съхранение и пренасяне. Изработен почти изцяло на ръка.

„За да се поддържа, ще трябва и да го предоставяме и отдаваме за целите и нуждите на, надяваме се, интересен концертен живот в България - признава Кънчева. - Но искаме на него да могат да свирят талантливи млади български музиканти, на които предстоят участия в международни конкурси. Качественият инструмент е важен за всеки талант.”