Благодарение на бежанския проблем статусът на югоизточната ни съседка еволюлира от неособено желан кандидат-член на ЕС до равностоен партньор

Турция експлоатира своята ценност за Стария континент

От неособено желан кандидат-член до равностоен партньор на ЕС със собствен дневен ред в отношенията и пакет от искания. Така еволюира международният статус на Турция само за няколко месеца благодарение на войната в Сирия и бежанския поток. Както и на липсата на ясна политика на самия ЕС спрямо същата тази война в Сирия и бежанския поток. В резултат на което всички ръководители на 28-те страни членки на ЕС се събраха в Брюксел на среща с турския премиер Давутоглу и поеха ангажимент подобни срещи да се провеждат поне два пъти в годината оттук нататък.

„Не очакваме някой да пази нашите граници вместо нас.” Зад това заявление на председателя на Европейската комисия Доналд Туск се крият отстъпките, които ЕС е готов да направи на Турция, за да останат тези 2,2 милиона сирийски бежанци, които вече са в Турция, на нейна територия. Пренебрегвайки факта, че официално те се водят „гости” поради националните изключения, наложени от Турция върху приложението на международната Конвенция за статута на бежанците - което пък ограничава правата им на труд и образование. Както и подминавайки наличието на още 1,2 милиона в Ливан (20% от жителите на страната), 650 хиляди в Йордания (допълнителни 10% към населението), 250 хиляди в Ирак и 130 хиляди в Египет. Всичко това, добавено към 7,6 милиона вътрешни мигранти в Сирия, прогонени от войната от родните си места.
Турция поиска и получи. Обещания, но не само. ЕС се ангажира с допълнителна „първоначална” финансова помощ в размер на 3 млрд. евро. Тук компромисът се крие зад „първоначалността”: Турция настояваше за подобна сума всяка година, докато ЕС бе склонен това да става веднъж на две години. Сега сроковете остават неопределени, обусловени от изпълнението на договорения общ план за действие за справяне с бежанския поток.

В противовес на искането за зона за сигурност (на територията на Северна Сирия, което би позволило на Турция без контрол и вмешателство да се разправи с кюрдските амбиции за автономия в този район) Европа гради стратегията си върху т.нар. горещи точки - изграждането на нови шест бежански лагера на турска територия към вече съществуващите 25, където бежанците да бъдат регистрирани, преди да бъдат разпределени към европейските страни.

Турция настоява Европа да поеме половин милион нови бежанци. За да отговори, германският канцлер Меркел свика специална закуска преди срещата на върха ЕС - Турция с цел балансиране на „коалицията на нежелаещите” (основно страните от Източна Европа) с оформянето на група от засегнати и полужелаещи (Швеция, Финландия, Австрия, Белгия, Холандия, Люксембург и Гърция), като по неофициална информация се е настоявало тези страни да поемат нови 400 хиляди души.

След многогодишна игра на нерви и в резултат на политическата инструментализация от страна на Турция на проблема с бежанците вече се очертава финалът на два взаимно обвързани въпроса, свързани с човешката мобилност. Турция пое ангажимент да приключи до юни 2016 г. влизането в сила на подписаното през 2013 г. споразумение за реадмисия с ЕС (което е ключово за регулиране на бежанската криза и на практика означава възможност за връщане на всички незаконни мигранти от Европа обратно в Турция), а ЕС се съгласи да ускори с една година въвеждането на визови облекчения за турските граждани.

Турция получи обещания и по въпрос, който като че ли и двете страни вече разглеждат по-скоро като ритуал, отколкото като кауза - преговорите за членство в ЕС. Поет бе ангажимент за отваряне на една преговорна глава до края на годината и на още няколко през следващата - включително и чрез евентуално пренебрегване на блокиращата позиция на Кипър по въпроса. Разбира се, следва да се има предвид, че отварянето не означава и затваряне на главите (т.е. приключване на преговорите по съответната тема - досега е затворена само една глава), както и че преговорните глави са 35. Но тук и за двете страни по-важна от акта е видимостта за продължаващ процес.
Турция експлоатира своята ценност за Европа, играейки по ръба на бръснача. Самата Европа, изправена пред избора „демокрация или стабилност”, избра стабилността. И даде рамо на Ердоган в проведените преди месец парламентарни избори.
Неслучайно по време на посещението си в Анкара дни преди изборите Меркел спести обичайните критики за авторитаризъм, нарушение на човешките права, репресии срещу политически опоненти и журналисти в Турция, а Европейската комисия отложи доклада за напредъка на Турция (съдържащ по правило същите констатации) за периода след изборите.

Днес Европа консумира турската значимост - и самочувствие. И е принудена да приеме като свършен факт свалянето на руския самолет - което определено не може да се класифицира като случаен инцидент, а се вписва в графата „целенасочен акт”. Впрочем всеки, който умее да чете дипломатическия език, е наясно, че подкрепата, изразена от генералния секретар на НАТО Столтенберг на принципното „право на Турция да защитава въздушното си пространство” на практика означава сериозни резерви (това е най-меката формулировка за европейската реакция) спрямо конкретния акт по свалянето на самолета. Като се стигна до доста парадоксалната ситуация Европа в лицето на френския президент Оланд да се опитва да помирява Русия със страна членка на НАТО.
Европа разчита на Турция - и на зимата, за да си поеме въздух от бежанската криза. Но печалбата на време може да се окаже безполезна, ако то не бъде използвано, за да се формулира политика. Съгласувана, общностна, ангажирана. За момента общото в подхода на отделните държави е стремежът да се прехвърли проблемът на съседа. Чрез подпомагане на транзита - в посока юг-север, или чрез изграждането на стени и връщане на вълната обратно, от север на юг. Но Турция не може да бъде крайната дестинация на отката. Докато мнозинството бежанци не се завърнат в една поне относително умиротворена Сирия (трудно е да се предположи, че сирийците ще съумеят отново да заживеят заедно и страната ще остане единна сред толкова пролята кръв), проблемът ще виси над Европа.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.