“Ех, тази Джиджи! Така ни разплака!” Това говореха мнозина след концерта на Александрина Пендачанска в сряда вечерта в зала 1 на НДК. Със завръщането й на сцената, на която дебютира през 1988-а, бе открит тазгодишният Новогодишен музикален фестивал.

Вече на 45, майка на две деца и обгърната от световна слава, сопраното се върна там, където навремето със своята Виолета от “Травиата” подсказа, че оперният свят се сдобива с нов голям глас. И не излъга. Почти 28 г. по-късно дъщерята на друг велик български глас - мецосопрано Валери Попова, раздаде на всички и музиката си, и таланта си, и емоцията си.

Всеки, който се е колебал да бъде или не на концерта на Пендачанска и е предпочел да си стои вкъщи пред телевизора, може да се гризе от яд. Спестил си е не някой и друг лев, а музикална нирвана, каквато могат да ти дарят само истинските големи звезди. Тя не е просто оперна певица, а завършен артист. Не е просто професионалист, а перфекционист. Само талант, който не подценява публиката, може да си признае, че нещо не се е получило в една от ариите и да я изпее отново. Затова чухме нейната Bel raggio lusinghier от “Семирамида” на Росини два пъти (втория на бис).

Преди две години сопраното направи концерт в Софийската опера с изключително трудна програма, включваща “Саломе” и “Макбет”. Не по-лесно обаче е да пееш Росини, а Розина от “Севилският бръснар” на Пендачанска бе великолепна - звънка, палава, брилянтно “накъдрена”. Емоцията се смени със страдащата Еболи от “Дон Карлос” от Верди и с речитатива на Донна Елвира от “Дон Жуан” на Моцарт, за да завърши с Леонора от “Силата на съдбата на Верди. Всеки път с различен тоалет - от леко фриволен в началото с тесни панталони и високи ботушки през бяла, зелена и цвят марсала до синя рокля за финал. Великолепна. С перфектния съпровод на оркестъра на Пловдивската опера под диригентството на Сперанца Скапучи.