90 години от рождението на Любомир Левчев

По Via Dolorosa на поетическото изкуство

Поет, мемоарист, есеист, автор на повече от 70 книги

“Стоя като йероглиф с протегната ръка” - това написа преди години Любомир Левчев. Това е метафора на неразбрания човек, философски вик на страдащия интелектуалец, опъната човешка струна, трептяща за обич и хармония в един егоистичен свят, където единственото убежище остава творчеството.

На 27 април 2025 г. се навършиха 90 години от рождението на писателя Любомир Левчев - един от най-стойностните, цитирани и обожавани творци у нас - поет, мемоарист, есеист, автор на повече от 70 книги, част от които са преведени и издадени в 40 държави.

Неговите провиденчески думи, стихове, песни, мемоарни платна са запечатани в културата памет на народа ни, защото те трасираха пътя през възходите и паденията на едно сложно развитие, включвайки противоречивата епоха на социализма, смяната на идеологиите, прекрояването на Европа, изчезването на едни идеали и морални ценности, последвани от появата на нови. През 90-те Любомир Левчев беше между “Осанна!” и “Разпни го!”, но никога на напусна Храма на поезията. Той беше личност, която приемаше обругаването, отричането на създаденото от него с достойнство, с иронична усмивка, осъзнавайки с огромния си опит, че бутафорията на кипящото време е пореден флирт с историята на човечеството. Тогава той “потъна в мистичната планина”, за да потърси пречистване на душата си, да проникне в орфическите тайнства и мъдростта на древните философи, но и като импулс да пише още по-всеотдайно, да реализира “приключението да откриеш себе си”. Цялостната му визия за България и света продължава да бъде актуална, нещо повече - визионерството му се оказа правдиво, точно, жестоко с трагизма си.

Любомир Левчев и Владимир Висоцки, София, 1975 г.

През 90-те се роди знаковото му стихотворение “Аз, който не избягах от Помпей”.

Тази творба е еманация на всемирното усещане, че всеки човек е значеща част от митологичния код, а промяната в етажите на властовата пирамида е просто епизод, пласт от пепел. Единствено изкуството надживява суетата на деня, надживява смъртта:
 
Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах - 
аз, който не избягах от Помпей.
 (Любомир Левчев) 

По повод юбилейната година на Любомир Левчев издателство “Български писател” подготви поетичен сборник с най-доброто от дълголетното му творчество, озаглавен “Аз, който не избягах от Помпей”. Книгата е спечелила проект на Министерство на културата и ще излезе от печат през месец юни. Основният раздел носи заглавието “90 стиховидения” и проследява различни тематични, идейни, естетически и интимни сфери - от първата стихосбирка “Звездите са мои” (1957) до последната, излязла приживе на поета, “Носачи на мълнии” (2019). В края на томчето са включени оценки на водещи български критици, както и на световни писатели като Петър Увалиев, Уилям Сароян, Ален Боске, Фернандо Риело.

През 1983 г. Любомир Левчев изнесе серия от лекции по поетическо изкуство в Софийския университет. Бях сред стотиците студенти, нетърпеливи да научат поне малко от тайните на това древно изкуство. Ето какво ни каза Поета: “В изкуството, особено в поезията трябва сам да вземеш от учителя, а не да чакаш той да ти даде.

Тази способност да вземеш е първата проява на таланта. Поезията се учи главно от поезията. Тя съдържа в себе си всичко, което може да се каже за нея и е своеобразна изповед, нежна, безмилостна, самоубийствена. Но не всяка изповед е поезия. И тук започва онази тъй наподобяваща обожанието магия на изкуството, за която Пикасо казваше, че е стопроцентова истина и същевременно двестапроцентова измислица...”.

Ако се опитваме с няколко думи да охарактиризираме оригиналния поетическия почерк на Любомир Левчев, няма да успеем. Той се проектира като конгломерат от езикови и стилистични знаци, чийто генезис е претопен в многообразните атрибути на модерната поезия. В нея ни изненадва играта с думите, самоиронията, авантюристичният дух, алтернативната диалогичност, катарзисът... Поетът не постулира каквато и да е йерархия на ценностите, а се доверява на онази универсалност на “третото” си око: “Всичко навлиза във мен. Само аз бавно излизам от себе си / като кораб от пристанище”.

Габриел Гарсия Маркес и Любомир Левчев, София, 1982 г.

Той е транслатор на дуендето в нашата литература, прокламира модерния орфизъм, разбиран не като обезсмъртяване чрез мистериозни обреди, нито като практикуване на физическо и религиозно безсмъртие, но най-вече като пребиваване в космическото асиметрично време, което се движи по законите на поетическата рефлексия - в една цикличност на екстаз и скръб, равновесие и падение, гибел и възраждане. Мемоарната му хроника “Панихида за мъртвото време” представлява един генериран от поетическа рефлексия метатекст, разполагащ огромно разнообразие от теми и проблеми: пътуването и мистиката, илюзиите и смъртта, свободата и равенството, идеалът, войните и революциите, идолите, героите и властта, любовта, самотата и интуицията, триадата идея - идеология - политика, народът, Човекът-Бог и изкуството...

Като един магьосник той съумя да изведе метафоричната съблазън извън литературността, където всеки би разчел произволно посланията му. Левчев беше самотник в джунглата от хора, но дори там беше щастливият “берач на диви думи”:

Хиляди читатели у нас цитират пулсиращи афоризми от книгите му: “Извикай ми една ничия мечта. / Готов съм да умра за нея” или “Защото пръв се става, / а последен се остава...”.

През 2017 г. в стихотворението “Смяна на времето”, посветено на Петьо Блъсков, поетът постави следната поанта: “Светът произвежда все повече смърт. / А животът бяга от себе си, скътал последна надежда”. Накъде да бягаме ние днес, когато Европа отново се лута и ври в казана на военните намерения? Левчев обичаше да цитира Ванга: “Пази се! Парите сменят своето место...”.

Доста преди да се заговори за България в Европейския съюз, един интелектуалец написа: “Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и смъртта повтаря до безкрайност един урок, който ние никога не научаваме”.

Този рицар на духа съзря най-важното за твореца изобщо: “Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно”. Той стоеше прав пред съвестта си и подписва знаците по своята Via Dolorosa само с едно име: Любомир Левчев...