Металотърсачът - законен или незаконен уред

Правната оценка не се основава на техническите характеристики, а на това къде и с каква цел е използван като инструмент 

Културното наследство е общо богатство, това стои в основата на строгия режим срещу иманярството

Полицията може да изземе уреда, но и по-късно той да бъде върнат поради липса на доказателства 

Д-р Димитър Вълков, адвокат
Мартин Щърбанов, юрист, медиатор

Интересът към металотърсачите в България расте - както сред любители, така и сред търсачи, които виждат в уреда инструмент за приключения. Но правната рамка около тях е една от най-строгите в Европа. Металотърсачът сам по себе си не е забранен. Забранено е това, което може да последва от употребата му. Именно тук възниква напрежението между хоби и наказуемо поведение. Това напрежение се задълбочава от липсата на активна информационна политика, което често оставя хората в сива зона на незнание и несигурност. Нерядко липсата на достъпни разяснения води до ситуации, при които добросъвестни лица предприемат действия, които не считат за рисковани, но които в очите на закона могат да придобият различна правна оценка.

Уредите, използвани за металдетектинг, представляват електронни системи, които засичат метални предмети под земята. Законът не прави разлика между хоби и професионален апарат - правната оценка не се основава на техническите характеристики, а на това къде и с каква цел е използван. Затова един и същи уред може да бъде както предмет на невинно занимание, така и средство, което въвежда лицето в състав на престъпление. На практика това означава, че собственикът трябва да проявява особена прецизност, защото субективното му намерение често се преценява спрямо обективни обстоятелства, които не винаги зависят от него. Това поставя високи изисквания към информираността и вниманието на търсачите, които понякога подценяват факта, че законът разглежда не само целта, но и контекста, в който е използван уредът.

Законът за културното наследство поставя ясна граница: археологическите обекти и движимите археологически културни ценности са публична държавна собственост. Всеки, който ги открие, дължи уведомяване на държавата. Непозволеното търсене, дори без намерен предмет, може да бъде квалифицирано като нарушение на режима. Наказателният кодекс допълва рамката - чл. 277а урежда случаите, при които търсенето на археологически обекти без разрешение се разглежда като престъпление. Тук е и един от най-често обсъжданите въпроси: какво означава „предназначен за търсене на археологически обекти“. На теория - почти всеки металотърсач. На практика - това подлежи на доказване. Често доказването преминава през експертизи, показания и интерпретации, което превръща конкретното производство в сложен процес на съпоставяне на факти и намерения. В подобни случаи всяка подробност - от начина на носене на уреда до присъствието на допълнителни инструменти - може да бъде тълкувана като белег за умисъл.

Съдебната практика показва колко различно могат да бъдат оценени сходни ситуации. В едни случаи съдът приема, че самото пребиваване на лице с металотърсач в местност, определена като археологическа, е достатъчно, за да се установи умисъл за търсене. В други решения се отчита липса на разкопаване, липса на намерени предмети и отсъствие на следи от търсене, което води до оправдаване. Има дела, в които намереният предмет - монета или фрагмент - е решаващ, защото доказва завършеност на деянието. Има и обратни случаи, в които апелативен съд приема, че самото притежание на уред не означава намерение за търсене на археологически ценности, ако няма други признаци. Това разнообразие в решенията показва, че ключовият фактор е конкретната фактическа обстановка, а не самото наличие на уред. Поради това юристите често подчертават, че съдът е длъжен да разглежда всяка ситуация детайлно, като отчита множество фактори.

Въпросът за изземването на металотърсач е особено чувствителен. Полицията може да изземе уреда в две основни хипотези: когато той е приет като веществено доказателствено средство в досъдебно производство или когато има достатъчно данни, че е използван или е предназначен за използване при престъпление по чл. 277а. На практика това означава, че изземването може да се случи и при липса на намерени предмети, когато обстоятелствата сочат на дейност по търсене. Обратното също се среща в практиката - връщане на уреда поради липса на достатъчно доказателства за незаконна дейност. В редица случаи местоположението на лицето се оказва решаващо: терени без ясни обозначения, но попадащи в защитени зони, създават сериозни спорове. Това превръща въпроса за контрола върху местностите и за обозначаването на защитените обекти в централна тема, която все още очаква по-добро институционално решение.

Тази колеблива линия между позволено и забранено поражда реални противоречия. Любителите твърдят, че държавата третира металдетектинга като престъпление по презумпция. Институциите подчертават, че защитават културно наследство, което често е безвъзвратно увредено именно чрез неразрешено търсене. Между тези две позиции стои юристът - той не тълкува намерения, а признаци. Дали те са достатъчни, е въпрос, на който съдът отговаря различно във всеки отделен случай. Именно затова добрата правна защита и строгата комуникация между страна и институции стават решаващи, ако възникне спор. Все по-често се обсъжда необходимостта от по-ясно нормативно разграничение, което да внесе предвидимост и баланс.

В крайна сметка металотърсачът не е опасният елемент. Опасността възниква, когато уредът премине границата на хобито и навлезе в пространството, в което законът пази тишината на земята. А задачата на правото е не да преценява ентусиазма, а да поставя ред около онова, което не принадлежи на никого поотделно: историята, скрита под повърхността. Точно това възприемане - че културното наследство е общ ресурс - стои в основата на строгия режим, чиято цел е да предотврати необратими щети. В обществения дебат остава въпросът как да се намери устойчив баланс между индивидуалната свобода и защитата на миналото, което дефинира националната идентичност.