Платили сме за мост, свързващ две локви, и за социологическо проучване за дупките по пътищата

Какво се случва с парите ми – това е въпросът, който всеки български данъкоплатец би трябвало да си задава, след като разлисти страниците на новата „Черна книга на правителственото разхищение в България“**. Какво се случва с близо 40% от БВП на страната; в какви начинания ще се влагат 35 млрд. лв. държавен бюджет и европейски средства през идната 2016 г.? По какъв начин ще се търси постигането на целите, заложени в публичните политики на правителството, и най-важното - ще се разбере има ли място за оптимизация, за подобряване ефикаснотта и намаляване на разходите.

В „Черната книга“ са събрани десет примера на недопустимо прахосничество на парите на данъкоплатеца. Простират се през последните 15 години и обхващат случаи от всички сфери на работата, която извършва държавният апарат. Прахосва се както в централната, така и в местната администрация, с парите на българските, както и на европейските данъкоплатци, за огромни, както и за съвсем малки проекти. Това разхищение няма цвят, партия или политическа принадлежност, то за огромно съжаление е неотделима част от бюджетния и държавнически процес, не само у нас, но и на други места по света.

Изданието започва с т. нар. „Кален мост“ в с. Славеево, Добричко, класически пример за станалите популярни отвъд океана „мостове в нищото“ – построени просто защото е имало едни пари, които трябва да бъдат изхарчени. За почти 10 хил. лв. жителите на Славеево са получили съоръжение, което свързва една кална локва с друга. Самите те казват, че когато е сухо, никой не ползва моста, а когато вали, до него на практика не може да се стигне заради водата, която залива подстъпите. Сумата от 10 хиляди може би звучи малка на фона на милиардите в централния бюджет, но това е близко до издръжката на начинаещ работник в предприятие за цяла година.

В книгата намира място също така и едно разкритие за Софийски университет „Св. Климент Охридски“, направено от самите студенти на „Алма матер“, поели в свои ръце инициативата да проверят за какво отиват собствените им такси и 47 млн. лв. държавна субсидия, която е била изплатена на ВУЗ-а през 2015 г. Тяхното проучване показва, че само през 2014 г. университетът надплаща за покупката на кашкавал, сирене, ориз, пилешко и др. сумата от 90 053 лв. Към разходите за храна трябва да добавим и алкохол на стойност 5880 лв. за нуждите на университета. Разход, чиято целесъобразност трудно може да бъде определена, особено предвид финансовото състояние на ВУЗ-а, чиито дългове само към държавния бюджет са 42 млн. лв.

Интересна информация за прахосничеството на различни държавни учреждения съдържат подробните доклади на институции като Сметната палата и Агенцията държавна финансова инспекция (АДФИ). Точно в документ на АДФИ четем за интересните разходи на посестримата на БДЖ – „Национална компания железопътна инфраструктура“ (НКЖИ). В него са разгледани множество договори за извършване на различни услуги на НКЖИ. Например, ремонтите и укрепителни дейности на участък от около 100 метра железен път между с. Самоводене и гр. Велико Търново през 2012 г. на обща стойност 4,8 млн. лева. Не само че самата сума изглежда стряскащо голяма (за сравнение, предишна поръчка за ремонта на 290 километра железен път е струвала 400 млн. лв.), но държавната инспекция установява и редица други несъответствия и проблеми при изпълнението на ремонтните дейности.

Колкото забавна, толкова и стряскаща е и една друга история – а именно идеята на Агенция пътна инфраструктура (АПИ) да проведе проучване на обществените възприятия за състоянието на пътната мрежа в страната за „скромната“ сума от 600 хил. лв. Да събираш социологически данни за състоянието на пътищата е доста ексцентрично, след като съществуват много по-точни и ясни критерии, по които може да се оцени дали пътната инфраструктура е добра или не.

Примерите за абсурдни харчове са много: проблемната програма за масово саниране на панелни жилища и нейната реална цена; историите за милионите, дадени за рекламни лога в туризма; бутафорията около пещера „Леденика“, струвала 5 млн. лв. на българския и европейския данъкоплатец; милионите, похарчени за електронно правителство и софтуер, които с лекота можем да спестим и т.н. Само за туристически онлайн портал през 2009 г. Държаванта агенция по туризъм (предшественик на днешното Министерство на туризма) изхарчва 2 млн. лв. – при това само за доизграждане на вече съществуващ сайт. За сравнение пълното изграждане на туристическия портал на Дания е струвало 800 хил. евро, което е с 400 хил. евро по-малко от родната обществена поръчка.

Целта на публикации като „Черната книга“ не е просто да се предизвика фурор или цъкане с език. Шокиращите случаи трябва да ни насочат към общите заключения, към разрушаване на илюзии и митове. Сред най-разпространените митове по отношение на фискалната политика е това, че чрез разходване на публичен ресурс могат да се решат неограничен брой частни проблеми. Че парите, с които оперира правителството, идват от друго място, не от нашите данъци, които плащаме, докато работим или пазаруваме. Време е да се осъзнае, че данъците всъщност винаги се плащат от хората - независимо дали са върху дохода, печалбата или потреблението, както и че в разходването на публичен ресурс неизбежно се стига до ограничаване свободата на избор и някаква форма на клиентелизъм.

Легендата, че просто трябва да изберем едни политици-агнели, които ще бдят над нас и няма да разхищават парите ни, трябва да бъде изместена от разбирането, че контрол върху харченето на нашите пари трябва да има непрекъснато. А често, просто трябва да отказваме да предадем повече в ръцете на политическата класа и бюрокрацията. 40% от всичко създадено в страната е вече твърде много.

Държавният дълг ще нарасне от 13% от БВП през 2008 г. до 30% през 2016 г. Време е да балансираме бюджета, но не с нови или по-високи данъци, а със съкращаване на поне този тип разходи, за които може да се прочете в „Черната книга“.

*Авторът е председател на „Българско либертарианско общество“ и преподавател по икономика в СУ „Св. Климент Охридски“.

**Книгата е по проект на фондация „Фридрих Науман“, Българското либертарианско общество и Института за пазарна икономика.