Юридическият театър на абсурда е досадно всекидневие

Цитат: „Шофьор от Сливен ще трябва да внесе данък МПС в общинската хазна, въпреки че колата му е била иззета и той не я е карал. Любопитният казус стигнал до съда, след като собственикът на автомобила обжалвал. Гражданинът посочил, че през посочения период лекият му автомобил „Пежо 307” е бил иззет от полицията като веществено доказателство по досъдебно производство. Не бил съгласен да плати исканата сума, тъй като не е имал възможност да извършва движение по пътната мрежа.

Магистратите обаче са изразили друго мнение. „Правопораждащ юридически факт за дължимостта на данъка е правото на собственост върху движимата вещ. В разглеждания случай по делото е безспорно установено, че П.С. е собственик на автомобила.”

Добре, да допуснем, че жена ти е „иззета от полицията като веществено доказателство по досъдебно производство”. Тя пак си е твоя жена, разбира се, но не можеш да я ползваш. Нито имаш право да я накараш да ти сготви, нито да те изпере, една прахосмукачка не можеш да я накараш да ти пусне. (За другото въобще и дума не може да става...)

Не можеш и да се разведеш, защото заедно с жена ти органите са ти иззели и брачното свидетелство, разбира се! Което обаче съвсем не означава, че не си женен! Женен си и още как! Така че жена ти например спокойно може да те подпука с точилката, ако те хване, че нещо й кръшкаш.

И понеже си женен, длъжен си да й плащаш (на жена си) всички капризи: фризьор, сауна, кафенце с другарките й, обичайните работи.

Все по същата причина не можеш да се ожениш за друга: многоженството в България, нали знаете... - тоест можеш да си докараш още една беля на главата!

Дори да я утрепеш не можеш! Защото това ще е „унищожаване на веществено доказателство”, тъй че пак си вътре!

(Не можеш да си натириш и тъщата! Тя продължава да си ти е тъща и ти трябва да стискаш зъби и да я уважаваш.)

И това, да кажем, продължава три години. Три години, през които ти нямаш жена, но в същото време имаш задължения към жена си - същата, дето я нямаш.

Ако всичко това не ти харесва - отиваш и се жалваш в съда. Простата логика сочи, че при всичките тези повече от очевидни факти съдът автоматично ще те освободи от съпружеските ти задължения (включително и от тъщата).

Простата логика да, но юридическата съвсем не е задължително да е като простата. Според юридическата логика „правопораждащ юридически факт е правото на собственост върху движимата вещ”. Правопораждащият юридически факт е брачното свидетелство, а движимата вещ приемаме, че е жена ти. Така че съдът лесно установява, че иззетата жена ти е съпруга, а ти си й съпруг. Доказателство, за което е именно брачното свидетелство, което ти е иззето, поради което пък не можеш да го скъсаш. Накрая, разбира се, се постановява, че ще трябва и да си платиш за гяволъка, сиреч съдебните разноски по делото, дето си бил такъв идиот, та си го завел.

Ако всичко това седнеш и го напишеш като пиеса, като нищо ще удариш в земята Йонеско и Бекет. Ако го напишеш като роман - светът ще забрави веднъж завинаги за Джоузеф Хелър и никой няма да цитира романа му „Параграф 22”, а всички ще цитират твоя роман.

Всъщност нищо такова няма да се случи. Ако напишеш въпросната пиеса, българската публика само ще умре от скука. У нас театърът на абсурда е досадно всекидневие. И така да се каже, тук вече никой не очаква Годо: Годо отдавна е тук!

И ако напишеш пиеса с горепредположения сюжет - най-много да си навлечеш яростта на феминистките организации, задето си нарекъл жената движима вещ и доказателство по досъдебно производство.

Каре:

Параграф 22

Между нас казано, и „Catch-22” - според както е на английски заглавието на Хелър - освен „параграф” може да означава и „хватка”. А кого у нас можеш да смаеш с хватки?! Особено ако са съдебни... Така че Хелъровото: „Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети; но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети!” - е едно няма нищо в сравнение със съдебното решение, че трябва да плащаш за нещо, което фактически нямаш, понеже юридически си го имаш! В сливенския случай нямаш моторно превозно средство, но си му собственик.

И защо в такъв случай се чудим, че...

А, не! Няма да кажа на какво се чудим!

Не ща да си имам после разправии.