България е бедна държава, може би най-бедната в ЕС, без икономика, чието население изчезва и по всяка вероятност до 50 години българският етнос ще е станал малцинство в собствената си държава. Общо взето това е картината, която чертае в съзнанието си обикновеният българин. Парадоксалното в случая е, че колкото повече повтаряме, че сме бедни, толкова по-малко мислим как да променим нещата.

От оскъдните социологически проучвания по темата става ясно, че у нас бедността се възприема не само като проблем на специфични социални групи, а като широкомащабен обществен феномен, едва ли не като подразбиращо се състояние на цялото ни общество. Оттук тръгва и първият и огромен недостатък на обсъждането на темата бедност у нас - а именно, че всъщност не познаваме проблема.

Често повтаряме, че България е малка страна, с малко над 7 милиона души население, и изобщо не ни хрумва, че това, че уж сме „малка” държава, не значи, че сме хомогенно общество. От публичните дебати у нас човек остава с усещането, че у нас живеят едва ли не няколко олигарха и 7 милиона бедняци. В развитите общества хората обсъждат например какво се случва в „горната средна класа” или защо намалява числеността на „долната горна класа”, какви обществени процеси текат в една или друга посока. Къде са социолозите у нас да кажат кои са социалните групи в нашето общество, какви процеси текат вътре и между тях, кое ни отличава от по-развитите демократични общества? Това не са ли теми, с които трябва да се съобразява правенето на политика в една или друга сфера?

От това, че не познаваме обществото си, следва разбираемо, че не познаваме и бедните. Какво се знае за бедността у нас? Обикновено се цитират няколко еднообразни числа и закономерности: че всеки втори у нас (48% от населението) е в риск от бедност или социално изключване при 25% средно за ЕС; че основен фактор за бедността е ниското образование; че при бедността има големи регионални различия; че ромите са особено уязвима група и т.н. Не че съвсем липсват проучвания на бедността - Институтът за пазарна икономика например е направил цял сайт по темата (www.bednostbg.info), проекти имат и други неправителствени организации, много от тях са през перспективата на теориите и макроданните.

А това е и вторият голям проблем на публичността по темата „бедност” - че се говори на едро, че на проблема се гледа статистически и макроикономически, а всъщност голяма част от решенията са локални - в сферата на социалната работа, и много зависят от това какво се прави на терен, сред хората. Макрополитиките, естествено, си имат своето място. Данните например са категорични, че без различните форми на социално подпомагане у нас хората в риск от бедност биха били двойно повече. Макровъпрос като структурата на данъчната система също трябва да се мисли и през призмата на бедността и социалното неравенство. Но в същото време трябва да е ясно, че в борбата с бедността няма магически макрорешения, а трябва да се подхожда максимално диференцирано. Например, ако повишаването на минималната работна заплата спасява от бедност чистачка в София, нейна колежка във Враца остава без работа. Ако се отнемат помощите на една непълнолетна майка, няма гаранция, че нейната приятелка на същата възраст може да се откаже да ражда, но е сигурно, че детето на първата жена ще живее в още по-големи лишения.

Ако човек за момент забрави клишетата на икономистите и статистиците и погледне реалността, ще се изненада как малки проекти пробиват на много места у нас и постигат успехи, за които грандстратегиите не са и мечтали. Брюксел нарича това „социални иновации” - нови идеи, услуги и модели, някои от тях в по-малък мащаб, но такива, които гъвкаво и творчески решават възникващите проблеми. Основното при иновациите е, че се работи на терен, с много активно участие на местната власт, граждански организации и частни субекти. Всичко става с малко думи, много работа и бавно - все неща, които не устройват популистите на политическата сцена.

Например в работата с ромския етнос у нас вече се натрупа доста практически опит, за да се твърди, че ромите са обречени да живеят в бедност. Неслучайно фондация „Отворено общество” през 2012 г. подготви много ценен преглед на добрите практики на ромска интеграция. На много хора може и да не им се вярва, но е факт, че от няколко години насам електроразпределителното дружество EVN отчита, че събираемостта на сметките за ток в пловдивския квартал „Столипиново” е към 95-98%. „Чудото” е станало чрез съвместен проект между EVN България и „Отворено общество”. В основата е сделка между електроразпределителната компания и лидерите на местната общност, според която EVN са инвестирали в нова, качествена мрежа в квартала срещу ангажимента на жителите да си плащат сметките. Незаконното свързване на електромерите също е пресечено. Неофициално се твърди, че ключът се крие във въвеждането на дистанционно спиране на тока в квартала (така че да няма нападения над техниците на EVN) и в назначаването на представител на местната ромска общност на висока мениджърска позиция в компанията с цел да отговаря за събирането на таксите.

Други много успешни практики сред ромския етнос се оказаха здравните медиатори (някои от тях роми), които обучават жителите на общността за необходимостта от отговорно отношение към медицинските грижи. Трудовите медиатори, които тепърва набират скорост, пък ще изследват реалната безработица в ромските общности и ще търсят работещи решения за нея.

Всички знаят, че милиони левове се похарчиха без успех за построяване на нови жилищни блокове за роми, но едва ли са чували за ромския жилищен квартал „Изток” в Кюстендил, където в продължение на 8 години една протестантска фондация настани успешно ромски домакинства в общо 31 еднофамилни къщи (по данни от 2012 г). Къщите са изградени с участието на местните хора, а изборът на наематели сред ромите бе направен от комисия от представители на местната общност. Успехи постигна и програмата „Земята - източник на доходи”, която подпомага предприемчиви роми да придобият материални активи (т.е. земя, трактори, търговско оборудване) и да започнат свой собствен бизнес, първоначално в Пловдивския регион. Подкрепата се оказва в течение на много години, докато ромските семейства укрепнат достатъчно, за да напуснат програмата.

Примерите вероятно са много - някои са по-успешни, други - не толкова, но по-важното е, че проблемите на конкретни уязвими малки общности в България могат да бъдат решени тук и сега и без да сме станали „Швейцария на Балканите”. И най-умните и добросъвестни чиновници не могат да измислят по-успешни мерки от тези, които изкристализират при работата на терен. А за да има социална работа на терен, най-смисленото, което може да направи държавата, е да престане да разчита само на институционалния модел на грижа и смело да се реши да децентрализира част от социалните услуги, т.е. да ги прехвърли към общините и към частни субекти, които да работят с нуждаещите се хора.

Подобен подход би постигнал и резултати отвъд намаляването на бедността - малките или по-големи местни проекти раждат толкова нужното по нашите земи чувство за общност, за сплотеност, т.нар. социална кохезия. Защото е известно, че богати са сплотените общества.