И безкръвно насилие над личността се шири в звуковата и зрителната обществена среда

Насилието се явява в множество образи, не само като убийства, побоища, сексуални извращения и пр. криминални деяния. Агресивна принуда към минувача в подлеза - подстъп към метрото, е да слуша оглушаващите звуци на уличен музикант, снабден с микрофон, та морният пасажер, устремен към дневната си доза домашен покой, да се докопа до убежището си с вибриращи уши. Понеже изтезанието не е приключило в подлеза. Продължило е в мотрисата, където принудително е чувал разговори на спътниците си по мобилни телефони. Апропо, финландците - тих и темерутест народ, но също споделящ по джиесема кое що лично в градския транспорт, предизвикал общността на принудените слушатели да разлепят послания от сорта: “Аз не искам да знам какво ще вечеряш!”, “Не ме интересува как е леля ти!”, “Не ми пука за капризите на гаджето ти!“ и пр.

Любопитно каква реакция би имал някой солидарен срещу “леките” форми на насилие народ, ако както си гледа вечерно филмче за отмора, с изпружени блажено крака и току му гръмне реклама. Оглушително, брутално наглецът ти тика продукта си - с натрапчивата алчност на циганка врачка. Френският народ да речем, когато натрапеният му навремето по националната тв скудоумен американски сериал “Далас” достигна N-та серия, спретна такава демонстрация, че монополите в киноиндустрията си овесиха обеца на ухото.

Нашего брата обаче, търпеливецът с изпружените нозе, ако му е под ръка дистанционното, спира звука. Понеже жена му се е провикнала “Жоре, натисни “муте”-то!”. Но ако Жорето не е на линия, а жената е до мивката с мокри ръце, се щура като шугава овца, подлудена от врявата, вдигната заради съвършения лакочистител… Тия от рекламите как не вдяват, че техните оглушителни прийоми постигат обратен ефект - определена (немалка) категория публика им намразва изстъпленията дотам, че извръща поглед, като им зърне стоката на сергията, камо ли да им я купи. Колкото до темата за насилието, което упражняват върху зрителя, тя със сигурност им е невнятна. Както и на нападателите от мобилните оператори и банките, които нахлуват словесно в личния живот на гражданина, белким изкопчат някоя пара в повече.

Но при тези “безкръвни” форми на насилие варианти за някакво отърване се намират. Безизходно е положението в междуградския транспорт - автобусите, които всекидневно прекосяват страната надлъж и шир. Те станаха най-масовото средство за придвижване на населението от втора и трета ръка, откак железницата е със замиращи функции, а воаяжът със самолет отдавна е химера.

В автобусите по вътрешни линии (на дълги преходи те се владеят от недосегаеми монополни фирми) пътникът е принуден да гледа прожекции по невнятно чия подборка. Жанрово разнообразие няма. Едното са екшъни с редуващи се тупаник - стрелба - въргал - надбягвания с коли и съответни катастрофи. Който не си пада по зрелището, да зяпа през прозореца, да решава кръстословица, да дреме. Да задреме обаче може само челичена нервна система. А останалите противници на подобна кинематография няма как да избегнат озвучаването - то е туп, пуф, луп (ръкопашните), пат-пат-пат (огнестрелните), чж-ж-ж-ж (автокадри), тря-я-я-с (сблъсък на ламарини). Оскъдната човешка реч се изчерпва от откъслечни думи, възклицания и неизменното лаещо „Фак! Фак! Фак!“. Никакви жалби, увещания, заплахи не са в състояние да накарат шофьора да спре лентата! Който я не ще, да слиза!

Жертвите, били те мъртви или живи, нямат думата. Те са безправна публика по принуда, безропотна пред императива „Я трай там!“.

Ужасяваща морална деградация

Психолози и социолози в последно време в надпревара изтъкват нарасналата наднормено обществена безчувственост към насилието. Коментирайки убийството на младежа във Враца, наблюдавано безучастно от уличната публика, д-р Цветеслава Гълъбова, директорка на психиатрията в Курило, окачестви това като “ужасяваща морална деградация” на обществото. Изречено от специалист по душевни недъзи, претръпнал от гледки на аномалии в човешкото поведение, прозвуча стряскащо.