Парламентът ратифицира Договора за добросъседство с Македония

Снежна буря и катастрофи затрудниха трафика по пътя Варна-Добрич

Снегонавявания затвориха пътни участъци в община Казанлък

Кастингът на Слави за политици тръгва в началото на февруари Желание да участват са изявили 3 777 души

Цветлин Йовчев за последните убийства: Нещо се случва в подземния свят, има раздвижване

21-годишната жена, пострадала при вчерашната катастрофа край Хасково, се нуждае от кръв

Тръмп обяви „награди за фалшиви новини“

Николай Нанков: Магистрала „Струма“ ще бъде завършена през 2018 година, без участъка в Кресненското дефиле и тунела „Железница“

Арестуваха 9 души, транспортирали кокаин, скрит в ананаси

Протест в Сливен срещу увеличението на таксите за ясли и детски градини

Удължава се грипната ваканция в Пернишка област

Днес е Атанасовден

Затворени са проходи и пътища заради обилен снеговалеж

Жълт код за силен вятър в цялата страна

Рекс Тилърсън обеща, че американската армия ще остане в Сирия

100 години: Баща ми юбиляр

Баща ми Емил Каменов, професор, ръководител на катедрата по епидемиология в Медицинската академия в София, навършва 100 години днес. Навярно е първият лекар-професор у нас, достигнал тази надпатриаршеска възраст. Събитие, заслужаващо обществено внимание.

Родното его е таквоз, че видни нашенци се легитимират като „Баща ми в мен”. Вероятно някои стигат по-далеч – „Баща ми покрай мен”, „Баща ми след мен”… Искам да представя баща си според постигнатото от него и детско-юношеските ми спомени за моментите на върховите му реализации.

Професорът е роден на 8.ІІ.1916 г. в Плевен. Написал е в своя автобиография: „Родителите ми са учители. Те ми вдъхват любов към буквите и книгите.” Тази любов, която той заедно с майка ми е пренесъл и у нас, стигаше едва ли не до омраза. Най-малкото до разгорещени спорове кой от всички нас – четиримата синове, започнали да четат далеч преди първи клас, и родителите, да се докопа пръв до поредната появила се вкъщи книга. А тя не беше суховейка от ранния и зъл догматизъм, а от старите издания на преведени приключенски, криминални и детски автори; „Под игото”, „Записките…”, ранните повести за деца на Емилиян Станев, „Ян Бибиян-ите”, да не пропусна и особената празничност около излизането на „Железният светилник” на Д. Талев и т.н. Та ние, децата, започнахме да учим предните поколения – пристрастихме към шаха другата ни баба и редовно и присмехулно я опердашвахме.

Обществено продуктивното време на баща ми протича в тези 45 години, дето стигат. Завършва медицина през 1943 г. и става участъков лекар. С мене е извършил такъв подвиг – дошъл си от фронта през февруари 1945 г., израждал ме е и се върнал да си довърши Втората световна война в Унгария. (Впрочем, въпреки че специалността епидемиолог го беше направила непрактикуващ лечение лекар, беше запазил рефлекса си на диагностик. Съседи го бяха викнали при болен и той се справи безпроблемно с нелеката за откриване диагноза.) После остава военен лекар. И през 1949-1950 г. специализира епидемиология във Военномедицинската академия в Петербург. (Не е минало безследно учението му, защото след години водещият му професор при идване в София гостува у нас – събитие за дечковците.) През 1953 г. става началник на отдел Противоепидемичен в Министерството на отбраната. За малко, защото в 1954 г. преминава в Министерството на здравеопазването като началник на санитарно-противоепидемичната дейност в страната. Поднешному – главен епидемиолог, на който пост е до 1964 г.

Две неща за него помня от това време. Съдовете с храна, които аз като най-пригоден от братството му носех привечер от вкъщи в министерството. Където той даваше дежурства – военизирана практика, родена май като част от студената война. Но не само покрай тези съдинки един от братята произведе пародийното, но вярно за нас изречение: Произхождам от бедно професорски семейство. – Фраза с претенции за валидност и днес, и май всякога в България.

Другият спомен е свързан с осъществяването на намерението му да премине в науката и в преподаването. През 1957 г. стана доцент в ИСУЛ. Думичката тогава ми звучеше като хипотенузата за лелите на Бранислав Нушич. Но и изпълнена с друг смисъл. Вечер двамата с майка ми се усамотяваха в една от многобройните ни две стаи. Той диктуваше, а тя записваше на ръка хабилитизационния му труд. Вечер след вечер. А ние, лудетините, минавахме на пръсти покрай вратата. И тихичко общувахме с уроците, книгите, шахмата и радиото. Майка ми, с моминско име Вера Цветкова, най-добрата студентка в в курса си по математика в Софийския университет, по-добра от бъдещи светила, беше напуснала след втората година, за да роди и отгледа 4 момчета. И да помага на баща ми. Отиде си на 46 години. И без да банализирам, ще напомня какво трябва да има до успял мъж. Та юбилеят в немалка степен е и нейно дело.

Това е детинският поглед. А ето какви ги е вършил бъдещият професор във време, когато държавата не само пращаше в Белене, но и се грижеше превантивно и с други средства ефективно за людете си. Като не забравяме каква е била хигиената и епидемичната заболеваемост на населението, което тогава не само за благозвучие можем да наречем предимно простолюдие. Под негово ръководство е изработен план за контрол на заразните болести. Изработен, но и влязъл в сила. Подобрява се рязко общата хигиена в страната и драстично спада броят на заболелите от опасни, често смъртоносни болести като коремен тиф, дифтерия, полиомиелит (детски паралич), тетанус, антракс, туберкулоза.

Важните инструменти са били създаването на адекватни структури за предотвратяване и борба с епидемиите и разширяването до максимум на имунизационния обхват на децата. (Които тогава ги имаше немалко, българчета при това.) И други нещица. Но да се върнем на спомените. По някаква причина баща ми, иначе тогава мълчалив за заниманията си, споделяше за някакви победи в битката срещу маларията. И се радваше заразително, така че аз вътрешно ликувах, че са тръшнали маларията. Май само със сърце се вършат важните за обществото неща. Де го сега?!

През 1967 г. станал професор. (Станал, щото аз пазех страната по силата на задължителната военна служба.) Първо в ИСУЛ, а после и в Медицинската академия, където е избран за ръководител на Катедрата по епидемиология. Написа и учебници по специалността, има и други монографии, и множество научни и популярни статии. Не съм ги смятал, но сигурно хиляди и днес практикуващи лекари са учили по негови текстове и са получавали оценки за тази си тегоба.

Само че в обърканите ни времена работата му може да изглежда и другояче. Сега, на преклонна възраст, баща ми понякога го връхлитат страхове. Необясними, свързани с някакви неосъществими, но предполагаеми актове на мъст. Причинени от реални преживявания. Едно от тях станало преди три-четири години. В магазин се приближила някаква жена и безцеремонно го попитала: Вие ли сте онзи професор Каменов, дето колеше и бесеше в Медицинска академия?! Той събразително и достойно я отрязъл: Аз съм, но ми посочете един заколен или обесен от мене. Но и днес трепери при спомена от злостта.

Аз пък се сетих за кабинета му в ИСУЛ. Мансардна стаичка с капандура, дето не можеш да окачиш повече от 2-3 скалпа. И ако освен мене се появеха още 1-2 юнака, трябваше да оставяме вратата отворена.

Когато дойде 1989 г., беше вече пенсионер. Медицината не му липсваше. Удивително лесно се върна към книгите и неизбежно свързания с тях идеализъм и проекти за нова България. Бързо осъзна, че за просперитета на родината трябва единение между хората, познания за миналото – на рода и на страната. Според неговите представи разумът трябваше да вземе връх. Проектираше във всички области – най-вече в образованието, културата, науката, да се формират съвети от най-авторитетните и можещи специалисти, които да създават стратегии.

Не беше предвидил злобата и разрушителната отмъстителност. Страстите, които изтриваха построеното, и алчността, предопределена за самозадоволяване. Безразличието, което не се заинтересува от никаква негова безкористна идея. Отдръпна се, затвори се в рода. И днес се интересува от много неща, разпознава характера на събитията и мотивите им. Неотдавна ми даде идея – никак нелоша, за нова книга. Но се връща все повече в черупката на рода, на останалите вече трима синове, снахи, немалко внуци и правнуци. Не минава среща, без да ми напомня да се виждаме и да се обичаме. И без да го връхлети някой страх. На 100 години няма как да си безстрашен.

В студентството се сближил с Петър Дънов. Учителя го харесвал и пожелал да му гледа. Предсказал му: ще живееш дълго, ще станеш голям човек и ще имаш много деца. Не му казал нищо за обществено признание. Ала такива като стогодишния ветеран от войната, от битката със смъртоносните болести, от обучението на прекрасното лекарско съсловие заслужават държавно отличие. Не че той се стреми към него. Но го заслужава!

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.