Конфуций е казал - избери си работа, която обичаш, и няма да ти се наложи да работиш нито ден. Не всички обаче могат да бъдат късметлии и да открият точно създадената за тях работа. Напротив по-голяма част от хората работят за пари, престиж и дори само за да оцелеят. И ако хората са само половината от една организация, другата половина са работодателите и бизнесът, от който те се опитват да спечелят. Съвременните специалисти по човешки ресурси са категорични, че без доволни служители - няма положителни резултати за компаниите - печалба, приходи или ръстове на продажбите. Напротив, дори резултатите може да са точно обратни, особено след изживяната финансова и икономическа криза, която продължава от 2008 г. до сега и чиито последствия все още се усещат в световен мащаб.

Най-високата категория, която фирмите могат да постигнат, е щастие за служителите си. Въпреки че звучи теоретично постижимо, това въобще не е лесно, обяснява го един от специалистите по тази тема - датчанинът Алекс Кеърулф, в своята книга „Щастливи часове от 9 до 17“. Според него много често мениджърите на компаниите бъркат заплатата, сигурността на работното място и корпоративния статус за основни стимули за щастие за служителите. Това обаче въобще не е вярно. Той дава пример със сигурността на работа на държавните служители, които нямат притеснение за своите постове, сравнително добре са поставени в обществото и получават редовно заплатите си. В болшинството от случаите обаче те са нещастни и рядко могат да бъдат определени като най-добрите специалисти в дадена област. Обратното, в компании, като „Гугъл“ например (от години в челната десетка на най-добрите места за работа), работят едни от най-креативните и талантливи хора. Да, те получават голяма заплата, да, те имат възможност за растеж в йерархията и да, те имат сигурност, но това съвсем не е всичко. Много по-важно е, че техните служители са номер едно за шефовете си, обяснява Кеърулф.
Той цитира проучване, според което най-щастливите служители живеят в скандинавските държави. Там около 68% от хората твърдят, че са щастливи на работа. В Обединеното кралство процентът е 47%, а в Белгия - 35 на сто.

В България трудно може да бъде определен процентът на щастливи от работата си хора, защото като цяло страната ни се нарежда сред най-нещастните в света. Според изследване на „Галъп“ от 2015 г. българите са на 134-о място от общо 158 по щастие, което автоматично изпраща страната в редиците на нещастните. Какво остава тогава за работата.

Добрата заплата е задължителна, но недостатъчна

Как обаче всичко това може да се промени? Въпросът е риторичен и предполага първо човек сам да си помогне. За да го направи обаче, той трябва да има здрава основа, на която да стъпи. Именно тук е мястото да бъде спомената теорията на американския психолог Ейбрахам Маслоу. Той е известен със своята пирамида на потребностите и доказва, че човек надгражда нуждите си след задоволяването им. Само този, който има какво да яде и къде да живее, може да мисли за по-нататъшното си развитие - било то в йерархията или културното израстване. Подобен е и случаят с щастливите служители. Само хора, които имат достатъчно добри условия на труд, биха могли да мислят как да помогнат на организацията, в която работят. Тогава те дават душа и сърце за работата си.
Постиженията на служителите трябва да се виждат

Според Алекс Кеърулф има шест фактора за лично щастие на работното място, от чието насърчаване могат да се възползват мениджърите. Това са позитивизъм, обучения, отвореност на служителите, целеустременост, инициативност и любов. Психологът съветва резултатите от работата винаги да се насърчават и да се показват. Отделно хората трябва да се подтикват да обръщат внимание на своите колеги и да се социализират. Ако служителят сам не може да открива смисъл в работата си, работодателят е този, който трябва да му го дава. Защо работи, какво е постигнал.

На другия полюс са факторите, които влошават работната среда - лошите шефове, гадните колеги, самият култ към неработенето, бюрокрацията в работата, липсата на елементарни условия за труд. Според психолозите хората мразят мениджърите не защото всъщност са гадни хора, а защото имат власт над тях. Един от начините да бъде преодолян този фактор за нещастие е да се покаже на служителите, че те също са важни и че и шефът е човек. Що се отнася до колегите интриганти и темерути, разрешението на този казус може да се търси от самите хора. Те трябва да се научат не само да живеят, но и да работят един до друг с несимпатични колеги. В това, колкото и клиширано да звучи, помагат партитата. „Щастието трябва да се отпразнува“, пише Кеърулф.

Каква е алтернативата на щастливата организация - вечно губещ бизнес. Неслучайно държавните администрации не са успешни и са символ на бюрократичност и лошо обслужване, и то не само в България. Нещастните хора не могат да увеличават продажбите, не могат да бъдат пълноценни и не им пука за чуждото щастие, което в случая с фирмите се измерва в корпоративната изгода.

Изкривено определение за добър работодател у нас

Според един популярен виц - у нас за добър работодател се счита този, който плаща заплатите навреме. Истината е, че този анекдот не е далеч от истината. Масова практика е само големите международни компании да прилагат съвременните правила за управление на човешките ресурси. Останалите фирми мислят преди всичко за своето оцеляване, каква печалба да реализират и къде се намират в икономическата среда. Според книгата „Щастливи часове от 9 до 17“, това е една от най-големите грешки на работодателите, защото бъдещето е в добрата среда на работа и щастливите служители. Чистият стремеж към увеличение на печалбата без участието на работниците обрича компанията на неуспех. Вместо това дружествата трябва да имат свой „план на щастието“, а самите мениджъри трябва да се стремят да мотивират възможно най-добре работниците си. Това се постига по простото правило „щастливи шефове с щастливи служители“.

Към това се добавя и факторът за здравото физически тяло. Освен за развлечение работодателите трябва да мислят и за добре поддържаните си чисто физически служители - да им осигурят достатъчно движение, възможности за спорт и дори възможности за реализиране на личностно хоби.