Задължителното гласуване има смисъл само ако от негативния вот реално зависи изборният резултат

В България хем ще гласуваш задължително, хем веднъж пропуснал, ще имаш пречки да гласуваш следващия задължителен път. Хем ще ти дадат възможност да не избереш никого и да гласуваш срещу всички, хем от този действителен вот нищо няма да следва.

При това задължително-трудно и протестно-безмислено гласуване единственият шанс за логически изход от тупика е в радикализацията на вота „срещу всички“.

Гласуването „срещу всички“ отдавна е познато в много страни, дори в Русия то действа от края на перестройката до Путин. Мнозина учени, като например българския социолог Деян Деянов и френския политолог Паскал Перино отдавна предлагат различни варианти на запълване със съдържание на вота „срещу всички“.

Може например, ако повече от половината или повече от две трети от гласувалите са пуснали бюлетина „срещу всички“, да се насрочват нови избори. Защото при такъв резултат очевидно няма как конституиращата народна воля да излъчи легитимен парламент. Въпросът е как на новите избори кандидатите (и кои точно), събрали масов отрицателен вот, да не могат да се явят отново, за да не получат същия резултат. А самите мандати ще се изчисляват като разлика между позитивни и негативни вотове - подобно на социологическите рейтинги на политиците. Например един гласува „за“ ГЕРБ и „против“ БСП, друг - „за“ ДПС и „против“ „Патриотичния фронт“, трети - „за“ Реформаторския блок и „против“ ГЕРБ и т.н. Разликата между положителните и отрицателните гласове за всяка листа ще определя броя на спечелените мандати, а ако тя е отрицателна, мандат не се полага.

Тук обаче може да се окаже, че никоя партия няма положителен резултат, или само една-две имат, и/или само независими не са събрали хейтърски гласове и са успели да влязат. Такъв парламент също не би бил представителен, а спечелилите положителни резултати ще трябва да си преразпределят всичките 240 мандата. Например една партия с резултат от +10 може да вземе почти всички депутатски места. Най-чистият вариант при този случай е депутатските места да не са фиксирани - колкото мандати струва разликата между плюс и минус, толкова получаваш. Тогава парламентът винаги ще е с предварително неясен брой депутати - може да са 130, може да са и 30. По-оптимален вариант е все пак да има санитарен минимум, под който броят на депутатите да не пада, което означава известно преразпределение на мандатите в полза на печелившите партии.

Същите вариации на вот „срещу всички“ могат да се приложат и при изборите за общински съвети, кметове и президент. При последните два мажоритарни избора изчезва проблемът с преразпределението на мандати, остава обаче проблемът с повторяемостта (а тя може да е повече от веднъж) на изборите, ако няма положителен резултат между гласовете „за“ и „против“ при всички кандидати за съответния пост.

Ето това е единствената възможна логика, която напълно липсва на депутатите. Ако ще се гласува задължително, трябва да има възможност и за отрицателен вот. Ако ще има отрицателен вот, той трябва по същество да е действителен - т.е. да е равностоен на положителния вот и от него да има изборни последици. Ако равноценният на вота „за“ определен кандидат вот „срещу всички“ е твърде рисков за изборната система и с непредвидимостта си заплашва с безкрайно повтаряне на изборната процедура, ако това крие сериозни рискове за самото функциониране на демократичната държава, значи трябва да се откажем от задължителното гласуване.

Но само ако гледаме сериозно на гласуването и на Изборния кодекс. Ако пет пари не даваме за избирателя или ако нямаме и пет грама мозък, че и в един Изборен кодекс от А следва Б, можем гордо да се наречем български законотворци.

Вие плащате, ние ползваме

Социологически проучвания няма да бъдат огласявани в предизборната кампания, но пък вотът „срещу всички“ ще играе ролята на социологическо сведение, доколко приключилите вече избори са осигурили легитимно представителство. Партиите обаче през цялото време, както и сега, ще си поръчват сондажи - с парите от държавните субсидии, но ще си консумират данните сами, зад гърба на платилия си за тях в качеството му на данъкоплатец гражданин. Дори и екзитполовете може да се окажат излишни, поради липса на търсене и възможности за предлагане - като на последните местни избори, когато само две агенции следяха гласуването в областните градове, и то не във всички, а у зрителите се създаде илюзията, че имат картината от цялата страна.