Държавата на практика подпомага дъмпинговия внос

Дори в съседна Турция има пълна проследимост на продукцията от полето до мястото на продажба или износ

В някои развити европейски страни на големите тържища се приема стока от малки земеделски производители, окачествява се, партитизира се, опакова се и се предлага за продажба от тържището, но за негова сметка. По този начин производителите не се занимават с търговска дейност, могат да се съсредоточат в производството, а и така се получават големи партиди еднотипна продукция, събрана от много на брой малки производители, която е подходяща за откупуване от големи и мощни търговци.

Защо у нас това не се получава?

Има няколко обективни и субективни причини. От регистрираните от Държавната комисия по стоковите борси и тържищата (ДКСТБ) тържища и пазари на производителя, само четири са с общинска и държавна собственост. И въпреки, че в Закона за стоковите борси и тържищата е предвидена тази възможност, никъде в момента не се извършват гореописаните дейности. Причината е, че в европейските държави тържищата са изцяло държавно-общински и решенията там се взимат по целесъобразност, а не само на пазарен принцип.

У нас частният собственик се интересува единствено от това всичките му складове да са отдадени под наем и с минимална инвестиция в подръжката на инфраструктурата на обекта да прибира по-големи наеми. На никой не му се занимава с нелеката и сравнително сложна организация по приемането, манипулирането и продажбата на родна земеделска продукция.

Българските малки производители в същото време не са петимни да се сдружават, (свързано с кооперативите от близкото минало), да обединяват финансови и организационни усилия, за да си създадат сами подходящата, отговаряща изцяло на техните интереси, организация и инфраструктура. Дори не искат да се организират в клъстъри, за да могат да купуват в големи количества и съответно на много по-добри цени семена, торове, гориво-смазочни материали и пр. Всеки играе и се бори сам за себе си и по този начин става лесна плячка за изкупвачи, търговци и всякакъв вид други субекти, от които зависи дейността му.

С добрата идея да бъдат облекчени в дейността им, земеделските производители се регистрират по много облекчен режим в земеделските служби по места и имат привилегията да не ползват фискални касови апарати при продажбите на собствена продукция, като им се признават до 60% разходи за дейността при реализирането на непреработена продукция и до 40% при преработена такава. Това облекчение обаче се връща отново като бумеранг в основен проблем за тях - в момента, в който излязат да продават българска продукция на тържище или на пазар на производител.

Какво се получава на практика: масово се регистрират хора, които декларират минимални площи от собствени или наети земи, в порядъка на двор или малка нива, и получават за година зелената карта за земеделски производител. Автоматично влизат в гореописаната хипотеза - да могат да продават продукция при гореописания облекчен данъчно и статистически декларативен режим и без дори да знаят от коя страна се държи лопата, стават търговци на едро на вносна продукция, която или си внасят сами с микробуси с абсалютно неистински документи, или прекупуват стока от големите вносители и след това я продават на по-малки партиди по тържищата.

Тук изцяло се къса връзката между органа, който е издал регистрацията и контрола по последващите дейности на регистрирания субект. При проверка на място на дейноста на такъв субект, опериращ като чист търговец, контролният орган няма никаква възможност да съотнесе намереното количество стока, предложена за продажба с това колко реално би могъл да произведе на минималните декларирани площи този регистриран “земеделски производител”.

От опит като председател на ДКСБТ мога да кажа, че се продават огромни количества вносна стока, маскирана по този начин като българска и то целогодишно,без значение, че тя реално при нас е сезонна и ако бъде засечена със статистическите данни за производството й, ще се установят огромни разлики. При всичките ми усилия навремето не можах да убедя земеделския министър, че трябва да се разработят допълнителни критерии за регистрация, за да могат да се отделят истинските от фалшивите земеделски производители.

Самите кметове по места са предлагали варианти да издават първо те служебна бележка, в която да удостоверяват колко реално площ обработват техните производители, приблизителни количества и реален вид на произведената продукция, отиваща за продажба. Просто защото самите истински земеделски производители по места ще им търсят отговорност, ако дават фалшиви данни и им съсипват бизнеса.

Това например е решено в съседна Турция, като има пълна проследимост на продукцията от полето до мястото на продажба или износ. У нас това са парадокси в законодателството, които отварят толкова широки “врати в полето”, че просто няма контролен орган, който може да се справи с проблема и да защити истинския български производител, който има жлание да вложи средства, труд, знание и интелект, за да произвежда, продава и, печелейки законно, да живее достойно от труда си.

Това не са мечти по държавната икономика от близкото минало. Европейският и световен опит е категоричен, че в отделни сектори е необходима помощ от държавата, за да може да се организира, подпомогне и развие някой сектор, който е тотално смачкан и неспособен да се развива сам, а в същото време е важен и необходим за страната.

Иначе председателя на ДКСБТ всяка седмица подписва един бюлетин със средни цени на хранителни стоки, продавани на регистрираните тържища за седмица. Това са реални цени на едро от реализирани продажби, проверени и удостоверени от инспекторите и специалистите при тяхната дейност по документи и на терен. В същото време вносните стоки влизат на съвсем други фактурни цени, в пъти по ниски от тези, които реално се виждат при продажбите. Да не говорим когато като потребители отидем в магазина и разберем, че нещо, което сме видели, че е внесено на 20-30 стотинки, го купуваме на дребно на 2-3 лева. Съвсем ясно е, че това е нелоялна търговска практика, която прави така, че всеки производител тотално губи интерес да инвестира, да се труди, да рискува да изгуби производството си поради лоши метеорологични или други условия, и дори въпреки всичко да стигне до продажба на продукцията си, да му предложат цена под себестойността. Дори когато я е произвел качествена, в момента, в който я изнесе за продажба на тържището, се оказва, че до него има идентична, но с поне 15% по-евтина, макар и по-некачествена вносна стока, защото е веднъж субсидирана в чуждата държава, второ е внесена без да са платени в нормален размер мита и ДДС.

Входно-изходният режим на големите тържища в Германия, Франция, Великобритания и дори съседна Турция са доста по-сериозни от нашата граница.Там не може да влезе или излезе и един килограм стока, без да е придружена от истински документи и без данни откъде идва, за къде отива и на каква точно цена е извършена продажбата.

*Авторът е бивш председател на Държавната комисия по стоковите борси и тържищата.