От месеци в италианския град Форли се вие опашка за изложбата “Пиеро дела Франческа. Изследване за един мит”(13 февруари - 26 юни). На нея са представени близо 250 творби на над 70 различни автори. Те идват от италиански и европейски (Ермитажа в Петербург, музея „Д’Орсе“ в Париж) държавни и частни (“Виктория и Албърт мюзиъм” в Лондон ) музеи, от Вашингтон, Ню Йорк, Филаделфия.

Син на търговец на кожи, Пиеро дела Франческа (1415/?/-1492) прави първите си стъпки като художник на местна почва - в малко тосканско градче. После отива във Флоренция и попада под влиянието на флорентинската живопис от 30-те и 40-те години на XV век. Перспективната точност на Паоло Учело, естествената светлина на Доменико Венециано, хроматичното очарование на Беато Анджелико са изходните точки за прощъпалника на младия Пиеро.

Той посещава богати и известни фамилии, но никога не приема да им служи постоянно. Неговият дом и лаборатория остават винаги в Сан Сеполкро, където е роден и умрял. Там се връща редовно след дълги отсъствия и пътувания из Италия, заема обществени постове, стопанисва много добре и значителното си наследство.

Теоретик и занаятчия, аристократ и човек от народа, той е художник, който повече от всеки друг спомага за обединяването под знака на перспективата на образния език на италианците - от Рим до Венеция, от Урбино до Ферара, където пребивава.

Двегодишните изследвания на кураторите върху митологията на Пиеро дела Франческа и техните сериозни намерения са видни още в първите зали. Богати на историческата документация, те са пълни с произведения от XV век на съвременници на Пиеро, повлияли за развитието му- Филипо Липи (”Мадоната с младенеца”), Беато Анжелико (”Рождество”). Експозицията продължава с 13 секции, които насочват към неочаквани и изненадващи сравнения. Повечето от творбите на Пиеро дела Франческа са фрески и поради това невъзможни за пренасяне. Най-важно е изследването, без прецеденти по органичност и богатство, за неговото влияние както сред съвременните му артисти, така и на тези в следващите векове.

Изложбата е с нелеко въздействие, но с изключителен чар и линеарност. Освен творби има и важни книги, между които и факсимилното издание на ръкописа на Пиеро за перспективата.

Зала след зала, запознаването с артиста става все по-интригуващо. Привличат две творби, изключително различни помежду си - хронологично и стилистично, но свързани с ренесансовия художник: мраморен бюст “Батиста Сфорца” на Франческо Лаурана (1474) и “Любовницата на инженера”(1921) на Карло Кара. Те са вдъхновени от диптиха на Пиеро дела Франческа “Портрети на херцог Федерико да Монтефелтро и херцогиня Батиста Сфорца от Урбино”, съхраняван в „Уфици“. Картината на Кара разкрива една малко позната особеност на Пиеро - освен художник той е и математик. До женския портрет има линийка, пергел и триъгълник.

В центъра на друга зала със стени в персийско синьо малки прожектори осветяват две картини, “ изключително красиви, с дребни фигурки”, както ги определя Вазари през 1568: “Мадоната с младенеца”- първата известна творба на Пиеро; и “Свети Джироламо се моли с вярващ” - една от малкото картини, подписана от маестрото върху дънера, който държи забития в него кръст. Христос наблюдава стария светец, който от своя страна гледа вярващия. Около тях господства мълчанието. Безвремието, типично за Пиеро, се ражда от типичните за него контрасти: градът и пустото място, буржоазният разкош и отшелническата простота, човекът и природата, настоящето и миналото, обединени в едно и също пространство и светлина.

Прехласваш се и пред “Света Аполония” с нейния символ - зъб, заклещен с клещи. Картината на Пиеро е обичана от Анди Уорхол, който я смята за една от своите икони.

Истинската “звезда” на експозицията е “Мадоната на милосърдието”. Дева Мария се откроява на златен фон в централната част на едноименния полиптих. Под нейния покровителствен плащ са поклонници, застанали на колене, разделени - вляво и вдясно - на мъже и жени, определени по възраст и социално положение. Те очертават крива около централната фигура - подробност, която придава на композицията определена триизмерност. Точно от нея тръгва през XX век Феличе Казорати в “Портрет на Силвана Чени” (1922). За пръв път тук двете картини са съпоставени и независимо че са отдалечени векове, между тях е създаден емоционален диалог.

При Пиеро всичко е статично, дори и когато се води борба. Персонажите му са неподвижни, тяхната задача е да направят видимо и ясно пространството. Неговите жени са тържествени, елегантни и мълчаливи. Невъзмутимостта на лицата ги прави свидетели на безвременна, универсална история. Ясната светлина облива всяко нещо по един и същи начин - мъже, архитектура, дървета, защото те са само чисти обеми. Трагедията отсъства от идеалния свят на този художник на мълчанието. Не може да стане нищо лошо в свят, в който “мадоната на милосърдието” е като купол, който покровителства вярващите. Писателят Алберт Камю разчита това отсъствие на действие като присъда за ада и липса на бъдеще. Режисьорът Пиер Паоло Пазолини цитира Пиеро дела Франческа във филма си “Евангелие по Матея”, от който в залата текат откъси, и говори за клане и буря.

През 1494 г. Пиеро е наречен “крал на живописта”. Малко след смъртта на артиста неговите произведения бързо се забравят. За художника се заговорва през XVIII век, но едва през XIX е истински преоткрит. Пиеро вдъхновява макиайолите в Италия, постимпресионистите Жорж Сьора, Пол Синяк и Пол Сезан във Франция, от които има картини. Вероятно и Едгар Дега е посетил Сан Сеполкро, за да види фреските на ренесансовия художник точно в периода между 1858 и 1861 г., когато реставрация ги спасява. Техният чар е очевиден в новото геометрично пространство на французина.

“Векът на Пиеро” е ХХ . Неговото творчество е модел за големи артисти - Джорджо Моранди, Джорджо де Кирико, Марио Сирони, които оценяват формалната му абстрактна строгост и геометричност. Техните картини придават универсална съвременност на наследството на тосканския художник. Неговите творби постоянно се изучават; отделя му се централно място в панорамата на Италианския ренесанс.

Неслучайно заключителната 13-а секция е “Пиеро дела Франческа. Един съвременен мит”. В нея са избрани творби на Балтюс - “Картоиграчи” (1973) , “Сън в лятна нощ” (2000) и Едуард Хопър. Американецът е гледал внимателно италианския художник, за което свидетелства тази характерна зенитна светлина, богата на магия, типична за маслената му картина “Приближаване до града” (1946).

Тази елегантна и не за изпускане изложба е свидетелство как самият артист става синоним на светла живопис, без контрасти, без красноречие и почти без сюжет. Пиеро дела Франческа е голям експериментатор, майстор на фреската, в чиято техника е превъзходен. Той достига с живописта си - монументална, пространствена и рационална, една от най-високите точки на Ранния ренесанс, когато науката и изкуството са дълбоко свързани.