С обръшението „Всемилостивий господарю“ започва прошението, почти като молитва. Но не към Бог, а към руския император. А е време, когато и Бог, и Господарят са били невидими и далечни за българите, като в молитва. Годината е 1850, месецът - септември. Годината на поредния сърцат опит на жителите от Северозападна България да ескалират болката си в бунт. Въстанието остава в историята като Видинско, по името на един от градовете, определени за превземане от въстаническите отряди. И макар да се е разиграло на ограничен български терен, то е обагрено с много кръв. През юли 1850 г. вече е разбито. И въпреки намеренията на водачите за по-широк обхват, не успява да надрасне обсега на подготвящите се няколко месеца селища.

И ето - през септември 1850 г. „вси болгари из Болгарий, Тракий и Македоний” пращат прошение до руския император Николай І, подписано от 1200 души. В него предшествениците не се жалват много от пресните жестокости при потушаването. Те съзнават, че това е битка, загубена и наказана по правилата на всяка война. Те просто описват ужасния си живот на експлоатирани, ограбвани, наказвани и преследвани безправни хора. И на този фон Видинското въстание става разбираемо, а потушаването - епизод не кой знае колко по-различен от всекидневието.

ВАШЕ ИМПЕРАТОРСКО ВЕЛИЧЕСТВО,

ВСЕМИЛОСТИВИЙ ГОСПОДАРЮ,

България, от времето на падането си под Турско Господство до днес, търпи великодушно и работи вярно и покорно на Турската сила и никога не се е опитала да вдигне въстание срещу правителството, и още е понасяща всеки ден разни неприятни думи като гяур, кяфир и прочее; обезчестявани и насилвани невинни юноши, девици и млади жени, похищавани и насила потурчвани, за да бъдат откъснати от своята вяра. България всичко това търпеше и беше вярна на Султана и родителите благодаряха с утешението, че виждат живи своите деца, макар и насилени и потурчени.

Сега - уви, никой не дръзва да се отдалечи на разстояние един час от голяма група хора; от Битоля (манастира) до Татар Пазарджик е голямо числото на убитите търговци. От Самоков до Пазарджик тридесет човека са убитите. Турците, които имат железарски фабрики, и всяка седмица отиват до Пазарджик да продават желязо, не приемат със себе си Християни, в групата като в други времена; убийците не убиват и не грабят Турците, от което се разбира, че всички турци са съгласни да бъдат убивани и ограбвани Гяурите….

Когато се събра голям брой хора, за да напомнят своите права, съдържащи се в Султанския Хати-Шериф и във Фермана, турците ги нападнаха въоръжени с ножове, с оръжия, и с пушки да ги убиват като бесни вълци. Палят домове, убиват свещеници. Опустошиха и оскверниха църкви, в Белоградчик убиха двадесет и пет първенеца, насилиха и обезчестиха жени и невинни и малолетни девойки, заграбиха добитък, разбиха и запалиха дюкяни, късаха документи, тези злочестия изъвършиха на над 2500 души. Ако някой дръзне да се оплаче в съда за убийството на сина си или на баща си, съдията отговаря, че е заповядал да се хванат убийците и си остава с обещанието. С депутатите, които присъстват в Меджлиса (местния общински съвет, с второ значение национален парламент – б.а.), по двама във всяко населено място, и архиереи има в тях, турците не се съвещават и не ги разпитват, те сядат като кумири бездиханни. Едни се боят от местния войвода да не ги убие тайно, а другите със своето злонравие стават оръдие на неправдата, най-паче - на грабителството. Ако потрябват подписи и печати по граждански въпрос, който да се изпрати в Цариград, турците пишат на чорбаджиите да съберат необходимото и да го изпратят на Пашата, и народът не дръзва да пита за какво се събира това. После турците пишат рапорти в Цариград за оправдание, защото кой ще посмее да посочи на царстващия злоупотребите на паши, войводи и членове на Меджлиса.

Многочислени и многообразни данъци трябва да плаща бедният народ Български. (Следва доста детайлно представяне на събирането им - с надписване на броя на главите добитък, с високи цени за отделните животни, с данъци върху предполагаеми завишени добиви от културите, с подкупничеството - бегликчиите подкупват местните власти и се сдобиват с безнаказаност, с нерегламентирано предоставяне на квартира и продукти на всякакви властници по време на вземанията, с плащане на данъци за покойници след тригодишна смърт, с възнаграждения и за гръцките архиереи. - б.а.)… Ако някой турчин е длъжник на християнин и не иска да върне своя дълг, в съда приемат двама свидетели турци, отиват при друг кадия и се започва ново дело и така - до безкрай. Християните никога не ги приемат за свидетели. Такива и други най-различни неправди търпят християните от кадии и от турци.

От гореизложеното се ясно се доказва злобата, която търпи Българския и Християнският народ. Нямащи на кого друг да опишем своите страдания и да получим облекчение, ние се обръщаме към Ваше Всемилостиво светейшество, защитника на Православната Християнска вяра, Самодържеца на цяла Русия, молейки Ви да благоволити да съдействате и подобрите жалкото състояние на този беден и многострадален народ. Твърдо сме уверени, че великодушието Ваше на Августейший монарх няма да отхвърли нашето прошение.

ВСИЧКИ СМИРЕНИ И УНИЗЕНИ СЛУГИ

ВСИЧКИ БЪЛГАРИ ОТ БЪЛГАРИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ

Така подписано, прошението има представителни права да бъде наречено първия български обединителен документ, изразяващ волята на българина. Най-после Паисиевата история и училищата дават своя плод след възгласите за осъзнаване на националната принадлежност. Вярно, тук поривът присъства като трезво разбиране на същинското състояние - постоянен етническо-религиозен геноцид. И се изразява в молба до руския император засега, т.е. осъзнаване на моментната си слабост и обръщане към дипломацията, разбирана като важна сила тогава. Защо към руския император? Защото около Видинското въстание група хора безрезултатно са се обърнали към западноевропейците. Което отново е направило първостепенна вярата в освободителната мисия на Русия.

Първият сложил подписа си под прошението е архимандрит Йосиф, който вероятно е и организаторът му. Това е добре познатият в историята Йосиф Соколски (1786-1879), за съжаление най-често споменаван с печалния му опит да осъществи уния с Римокатолическата църква. Което в 1861 г. го прави от православен архимандрит католически архиепископ. Деянието му е било осуетено с отвличане с параход в Русия. Където пък поради недостиг на местни кадри ръкополага католически свещеници. Там доживява дните си. В по-ранни времена Й. Соколски е бил примерен православен служител и ревностен патриот. Паметните му следи са изградените два манастира в Габровско: Соколския и „Свето благовещение”. А сега - и този документ.

Върху прошението има оставени резолюции от адресата. Николай І го насочва към дело - до министъра на външните работи. Той пък през март 1851 г. препраща молбата до цариградския посланик на Русия Титов с искането: „да намери удобен случай да отвори въпрос по нея пред Портата, още повече, че тя сега проявява усилия да подобри някои работи”. Най-вероятно посланикът е изпълнил препоръките на министъра. Не знаем, обаче. Знаем, че Портата не предприема нищо. И че император Николай І не се интересувал от българското освобождение. Били са необходими още много наши усилия и жертви. За да се случи 1876-1878 година.