Коледна история

Валерия Валериева е на седемнайсет години, от София, 11 клас в 22 СЕУ „Георги Стойков Раковски“. Това лято е спечелила пълна стипендия за Творчески литературен клас на Лятна академия за изкуство „Огънят на Орфей“.

"Там се запознах с други творци и научих много. Страстта си към писането и литературата дължа на семейството ми – майка ми е библиотеркарка, леля ми беше журналист, а пък баба ми е била учителка по български език и литература. Обичам да пиша за това, което виждам. Често героите ми са реални хора, които съм видяла из града или с които съм разговаряла в кварталното читалище", разказва Валерия.

Публикуваме три нейни дебютни разказа.

Коледна история

Витошка. Събота, по обяд. Валеше сняг и затрупваше току-що изчистените павета. Магазините бяха украсени със снежни човеци, елени, джуджета, топки, гирлянди. Каквото ти идва на ум, го имаше зад витрините. Навсякъде хвърчаха снежинки, а минувачите гледаха тези залепените от вътрешната страна на стъклата. Дъхът излизаше на кълба пара иззад големите шалове, а очите гледаха, както си гледат по принцип, но изпод шапки.

Тук там се чуваше музиката на някой музикант. Тя трепереше и се блъскаше в снежинките. Личеше си, че излизаше от премръзнали пръсти, устни и души.

Слънцето бе скрито зад сборище от облаци и всичко бе бяло, заради снега, въпреки че чистеха паветата.

Хората се движеха забързано към някое от безбройните кафенета. Не защото харесват кафето. Кафето е еднакво на вкус, където и да влезеш. Но нещо ги чакаше в различните кафенета на улица "Витоша". Чакаше ги приятел, топло място, тиха обстановка, шумна обстановка, джаз, специална бисквита, кръгла маса, квадратна маса, диван, стол с възглавница, работа или просто навикът да си вземеш кафе с късметче преди работа, който не ги напускаше и в почивните дни.

- Студено ми е. – Мишел разтри голите си пръсти.

Никола огледа бедрата й в чорапогащник и полата до коляното.

- Трябваше да си вземеш ръкавици. – измърмори. Не му се говореше с нея. Всъщност изобщо не му се искаше да я вижда, но все пак я покани да излязат. Не знаеше защо, но отново си помисли за човека с кафето и късметчето преди работа. Навик.

- Направо ще умра от студ. - Мишел намести малката барета на главата си. За двадесет и шести път, откакто слязоха от автобуса.

- Можем да се качим отново в някой автобус. Там ще е топло. – Никола сви рамене в черното си палто, което Мишел му бе казала да облече.

Палтото беше тънко, но студът не му пречеше. Обичаше да усеща как кръвта му се сгрява, за да го поддържа жив. Стискаше юмруци в джобовете си, за да поддържа кръвооросяването. Беше невероятно колко бързо тялото му превключваше в защитен механизъм и насочваше вниманието си да поддържа топли важните органи.

- Какво, по дяволите, ще правим в автобуса? – Мишел го погледна ядосано. – Освен това ще е претъпкано с хора. Изобщо защо да се возим, ако не отиваме никъде?

Искаше му се Мишел да се съгласи. Но знаеше, че тя няма да го направи. Такава си беше. Тя се возеше в автобус единствено, ако знае къде отива и защо отива там. Което беше изключително причудливо, като вземем предвид как губеше времето си всеки ден. Тя харесваше ежедневието. И то нея харесваше. Можеше да го види в очите на онези мъже, облечени в скъпи марки и с еднакви лица. Ежедневието си пада по ежедневие.

- Утре е Коледа! –Весело поздравление. Един поразително неугледен мъж ги изчака да приближат. Имаше само една ръкавица и носеше стар, мръсен костюм на Дядо Коледа. Брадата му стигаше до гърдите и приличаше на степана сива топка. Той намести шапката си с пискюл. „Като Мишел с баретата“, помисли си Никола и се усмихна. Поиска му се да се пошегува, но веднага видя обидения образ на Мишел и не каза нищо. Мъжът им помаха с ръката облечена в ръкавица. С другата държеше торбичка на Била, подпряна на земята от тежестта. Дядо Коледа облиза устните си под жълтите мустаци.

- Здравейте, бихте ли искали в духа на Коледните праз…

- Не, благодаря! – Мишел махна с ръка. Ноктите й бяха украсени с малки снежни човеци. Коледен маникюр. – Хайде, Никола. Студено ми е. Студено ми е. – Повтаряше, докато го буташе напред от „ този човек, най-вероятно наркоман или пияница“.

- Не е ли смешно? – Каза с тих глас Никола. – Не ти ли изглежда по-малко фалшив от другите Дядо Коледовци? Може би това е истинският!

Мишел не се усмихна.

- Студено ми е, любов! – Последната дума падна като храчка на мокрите павета.

Никола спря. Бяха на около пет-шест метра от просяка.

- Мишел. Какво, по дяволите, искаш?

Тя го гледаше замразена. Вече не разтриваше ръцете си жално. Начервените й устни се свиха:

- Да влезем в някое кафене.

Никола изчака. Тя не сведе поглед, а по-лицето й виждаше познатото, гадно, лепкаво очакване да каже „да“.

- Не. Влизай си сама. Забравих си портфейла, който толкова харесваш.

Той й обърна гръб и тръгна обратно. Подмина просещия Дядо Коледа, а той този път не му каза нищо. 

- Мамо, гледай! Дядо Коледа! – Едно дете на около четири годинки засочи просяка въодушевено. Просякът му се усмихна, разкривайки стари жълти зъби. Все пак усмивката му беше топла. Майката дръпна детето с уплаха и забърза напред.

Внезапно Дядо Коледа заплака и се строполи в кишавия сняг. Торбата се обърна и от нея се изсипаха двадесетина дървени играчки – кончета, влакчета, животни, миниатюрни мебели и човечета. Тънкият слой сняг ги мокреше, а те бяха съвършени. В торбата имаше и още. 

Няколко нервни погледа огледаха жалната картина. Стрелнаха се напред, стискайки чаша с кафе.  

- Утре е Коледа! – Извика през сълзи Дядо Коледа, все така на колене в кишавия сняг.

Никола се обърна. Стоя няколко секунди объркан. Кой беше той – мъжът с кафето и ироничното късметче, което му предсказваше едно и също почти всеки път, защото не ги сменяха. Никога не сменяха глупавите късметчета, а той пак ги взимаше. Или пък бе детето с малкото пръстче и блеснали очи? 

Кой. Си. Ти?

Затича се към проснатия в снега мъж и извика.

- Аз ще ти помогна! – Спря пред него и остави снежния дъх да изпълни топлите му дробове. – Ще ти помогна, Дядо Коледа.

Божана

Божана Врангова беше на осемдесет и шест години. Тя бе кльощава жена, всичките й кокали стърчаха зловещо и когато се движеше все ти се струва, че чуваш потракване, като че покрай теб не човек, жена, а скелет бе минал. Косата й бе чисто бяла и покриваше цялата й глава в къса прическа. Кожата й бе като пергамент – суха и извънредно тънка, така че човек спокойно можеше да наблюдава сините връвчици, вените, които обвързваха тялото й. Забити в дълбоките черни кухини и притиснати от увисналите, тежки завеси кожа на лицето, побито от бръчки, бяха очите – светлосини и ясни. Само тези очи подсказваха за душата, скрита в този жив труп. Те, като те погледнеха, говореха ясно – казваха „ Има още живот“.

Сега тези очи се взираха през прозореца и търсеха някаква частица от стария свят, от познатото и непромененото, което вече предлагаше само спомена.

- Мога само да си спомням… - Жената намести пердето и се отдръпна от прозореца. – По-друго беше… Като че ли…всичко!

Последната дума тя извика и ако имаше някой да я чуе, може би щеше да стисне ръката й – леко, като да не я счупи, защото това същество бе много крехко и сякаш бавно изчезваше.

Мъжът й, инженер Врангов, бе покойник от шестнайсет години, затова никой не предложи утеха, отново. Но Врангов бе по-друг, така или иначе. Той не прояви никога грубост или жестокост през петдесет и двегодишния им брак, но и никога не бе нежен, мил. Любовта му бе сурова и практична, като всичко в живота му. И тази студенина постепенно бе проникнала в целия им дом, и в Божана. Те нямаха деца. Божана прие всичко. Целия студ. Тя го топеше с усмивка на примирение, за да не завземе студа целия й живот, но и той топеше нея, безжалостно.

Божана мислеше дълго след смъртта на съпруга си. „По-друго беше, по-друго можеше.“. Но тези мисли я споходиха и сега. В ума й се завъртя едно име. Жана. Къде беше тя? После се замисли за мъжа си, инженер Врангов. Той все се обръщаше към нея с Божана. А преди него? Преди него, тя беше Жана. Тогава бе на шеснайсет и всички й викаха Жана. А на него му викаха Кай. И всичко беше по-друго…

- Ех! Кай…

Но Кай не беше за нея. Често скиташе това момче по брега и ту сядаше и пишеше в пясъка, ту хукваше към вълните и плуваше, докато тялото му не изгореше от умора. Там се срещнаха, на студения пясък рано-рано. Той й предложи да отидат на кино, тя отказа. Той й предложи театър, и тя пак отказа. Отказваше му мило, като се усмихваше, но в отказите й се криеше онова предизвикателство на младостта. Той тогава сви рамене и се отдалечи. Сърцето й се изпълни с парещо чувство, но тя не го повика обратно. Влезе във морето и остави на вълните да отмият горчивия сок на краткия флирт. Но когато излезе – пречистена от солената вода, го видя на брега. Чакаше я. Подаде и сгънат лист, после пак й обърна гръб и се отдалечи. Мокрите й пръсти оставяха следи по хартията и я размекваха. Тя внимателно го разтвори и сърцето й заби по-силно, когато прочете първите думи: „Скъпа, Жана“. Тя се усмихна. Тази усмивка я видяха само пясъка и морето. 

Тя го намери на края на плажа, при скалите. Той я видя и й махна да се приближи, но бавно. На скалите се бе сгушил лебед. Той хвана нежно ръката й и погали тила й. Но не я целуна. Не искаше още. Погледаха лебеда, а после си отидоха.

- По-бавно беше преди. Сега целият свят се е разбързал…

Но тя си спомни как и тя избърза. Как се влюби в Кай. Как бе готова да му посвети живота си, но баща й забрани. Как майка й й напълни главата, бързо-бързо, със „семейство, стабилна работа, деца“. Как тя се срещна с Кай на брега. Той бе запалил огън, почти съвсем до водата. Тя го погледна и му каза, че се омъжва за инженер Врангов, който бе по-голям от нея с осем години. Как той я хвана за ръката и й каза, че говори глупости. Как тя му обърна гръб и се отдалечи. Не се върна. Замина за София с мъжа си. 

Не знаеше как се бе озовала в банята и палеше огън. Искаше да си спомни вечерите в родния Бургас, когато огънят топлеше душата й, а морето разплискваше надежди. Запали старите дрехи на мъжа си. Пред огъня тя изглеждаше още по-кокалеста, слаба, мъртва. Очите й още блестяха. Огънят подхвана края на роклята й и тя изпищя, но после падна на колене. Сега тя бе някакво митично същество, чуждо на този, нов свят и до смърт самотно в него.

По новините съобщиха, че някаква жена подпалила банята си и изгоряла. Всеки твърдеше, че е страдала от деменция. Нямаше никой, който да отрече. Само студът знаеше и злобно се хилеше в мрака. Тя помнеше. Всичко помнеше и всичко бе по-друго за нея.

Жълтият свят

1. Имаше едно време една пеперуда. На нея й бяха отредени само три летни дни живот. Тя бе с големината на орехче и размахваше смело жълтите си крилца. В края на лятото, с което дойде и края на нейния живот, тя летя цял ден. Вечер задуха вятър и уморена, пеперудата се остави на силния повей. Той я отнесе в клоните на едно дърво, където тя сви за последен път своите крилца.

2. Имаше едно време едно листо. То беше средно голямо, тъмнозелено и се роди в край на май в короната на едно седемдесет и тригодишно дърво. През октомври листото, пременено в жълти одежди, бе откъснато и понесено от силния вятър. Подхвърляно насам-натам то се озова…

3. Имаше едно време Аз, понесен от вятъра. Аз, който разказва тази история.

Бе един слънчев октомврийски следобед, когато Лора излезе от къщи. Оставайки голямата сграда с жълти тухли зад гърба си, момичето пое надолу по тротоара. Вървеше бавно, навело русата си глава и вперило поглед в жълтите павета, отрупани с листа. Големите му, кафяви очи попиваха всеки топъл цвят, който есента предлагаше. Във въздуха се носеше ароматът на изпечена тиква и тя с копнеж си представи оранжевите парченца във фурните.

Лора спря за момент, за да усети онова детско чувство, което стопли душата й.  Уютът, но романтичната носталгия, която тихият сезон й донесе.

Въпреки че слънцето грееше ярко, подухваше вятър. Понесено от този вятър едно листо се завъртя пред нея и падна в краката й. Вятърът опита и нея да понесе, затова тя се загърна плътно в жълтото си палто.

- Ах, какво красиво жълто листо! – Лора сви розовите си устни в усмивка и тънките й, малки пръсти посегнаха напред. Но листото й се изплъзна и пое напред заедно с вятъра.

Водено от онзи детски интерес, момичето тръгна след него. Стигнаха края на улицата, но листото все така се измъкваше. Понякога вятърът успяваше да го вдигне над земята и тогава Лора протягаше ръка. Но листото винаги се спускаше с грациозен танц на жълтите павета и продължаваше по пътя си. Не след дълго тя вече тичаше, за да го настига.

Внезапно листото се усмири. Тогава момичето се наведе с весел вик:

- Хванах те!

Пръстите й срещнаха нечии чужди, затова тя отдръпна ръка и залитна назад. Не се удари лошо, но дланите й се ожулиха при падането.

- Добре ли си? – Две любопитни, зелени очи я гледаха от горе. Момчето й подаваше ръка, облечена в жълт ръкав. Другата държеше нейното листо.

- Да. – Тя се изправи с негова помощ и изтупа камъчетата от дрехите си. – Това е моето листо. 

Момчето се засмя и завъртя дръжката между пръстите си:

- Добре, заповядай. Аз имам доста.

Чак сега тя забеляза жълтата папка под мишницата му. От нея стърчаха дузина есенни листа в различни форми и багри.

- Какво ще правиш с него? – Момчето тръсна глава и един тъмен кичур падна пред лицето му. Сетне се усмихна и на бузата му се появи трапчинка.

Лора се замисли, но все пак отвърна:

- Не знам. Досега просто го следвах. 

Момчето мълчеше, но не си тръгваше, затова тя продължи:

- Аз съм Лора, а ти? 

- Тео. 

Двамата продължиха да се гледат без да си казват нищо. Лора се усмихна и пъхна един рус кичур зад ухото си:

- Сигурно ме смяташ за луда, за дето преследвам есенни листа.

Момчето продължаваше да я гледа без да продумва. Взираха се един във друг, сякаш бяха омагьосани. 

- Никога не знаеш къде ще те отведе нещо. Хубаво е, че си го последвала. 

Думите я изненадаха, затова Лора не отвърна нищо. Сложи листото в дланта си, то почти я покриваше цялата, и го загледа. Тя не знаеше, че на това листо пеперуда бе свила крилцата си за последен път една лятна вечер. Не знаеше, че листото се бе родило през май. Точно както и Аз, понесен от вятъра, не знаех, че ще се влюбя през октомври, в едно момиче, следващо есента.

Имаше едно време един жълт свят, носен от случайния вятър. Но нищо в него не се случваше случайно.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура