“Талантът е болест. Не можеш да го спреш”

Здравка Евтимова 

Да бъдеш будител днес със същата жар, с която са го правили българите през Възраждането, е и трудно, и лесно. Трудно е, защото и царят, и пъдарят се опитват да ти пречат. Единият - с бюджет от по-малко от 1% от общата кесия, отделени за култура, а другият - не с невежеството си, а с нежеланието си да чете. С репликата “аз мисля така, ама не ме интересува, не съм чел, не гледам телевизия, не чета пресата, не влизам в библиотека, даже и на изложба не ходя...” 

Но е и лесно, когато го правиш с обич към младите хора, които полагат усилия да не са неграмотни, най-малкото. Един такъв човек, който прави всичко с обич и топлота, е Здравка Евтимова. Писателката, която обгрижва таланта. Надгражда го, дава му това, което само един истински човек може да изкара от теб - емоции, страх, кара те да пишеш и да се смееш, да пишеш и да плачеш, да пишеш и да обичаш, да пишеш, да пишеш и пак да пишеш. И накрая - да обичаш да пишеш. Тя твърди, че във всеки от нас, българите, е заложен талант. И бърка така дълбоко, като миньор от Перник, който докато не стигне до въглищата, не спира. Та да е сигурен, че някой някъде ще се топли с тях.  

Здравка Евтимова за първи път води Мастер клас на фестивала “Аполония” в Созопол тази година. За участие според представените от тях по 3 разказа сама бе избрала 8 свои ученици - Данила Райчева, Мила Манчева, Михаела Илиева, Йоан Василев, Йоанна Янева, Нона Кутева, Симеон Ботев и Христина Колева. Както тя сама каза в интервюто си за вестник “Труд”: “Не очаквах да намеря разнороден талант.”  

Всяка лекция по време на класа започваше с уроците по писане и чудатостите в живота на великите писатели - Оруел, Стайнбек, Вонегът, Хемингуей. И продължаваше с предизвикателство към всеки от участниците да пише, да надгражда стила си и най вече - да търси себе си, плувайки в дълбоките теми за предателството, любовта, смъртта, ашладисването(!!!). Страхотната атмосфера в Художествената галерия на Созопол, откровените разговори с писателя Калин Терзийски, с главния редактор на издателство “Лексикон” Алина Караханова и издателката Божана Апостолова от ИК “Жанет 45” вдъхновяваха допълнително.  

Накрая на пътя всеки участник бе достигнал до там, че сам направи за себе си равносметката за своите силни и слаби страни, за целите и стремежите си. Най-важното, което на мен ми остана от срещата, е, че намерих на първо място интелигентни приятели и на второ - професионалисти. А общуването с духовно богати хора все повече липсва.  

“Вие в Мастър класа показахте, че България е обречена да ражда талант. Например, Вашият талант какъв е. Аз Ви виждам като човек, който ражда основата на филми, пише сценарии или либрето, музикални произведения. Този талант е много рядък. Михаела пък е писател - хамелеон, който би могъл така да поведе читателя, да го приласкае и накрая - да го разтърси. Данила Райчева пък е различен талант. Тя е младо момиче и е попила красотата на говора в родното си село Драганово, което показва, че навсякъде, във всяко кътче на България има талантливи хора. И колкото повече си с хората, толкова повече вземаш от тяхната мъдрост и толкова повече мъдрост им даваш. В случая с таланта, колкото повече даваш, толкова повече расте талантът. До нея стои Симеон. При него виждам един роден талант за сюжетност. И това трябва да му се каже. Той има силата да държи читателя в случката до последно. Йоанна. Тази Йоанна, толкова е странна! Аз просто не можех да повярвам как прави така всяко нейно изречение да е един шрапнел, който да е насочен към някаква цел, винаги намира цел. Изпълнено е с напрежение. Това, което искам от нея, а подозирам, че съществува, е да напише нещо, изпълнено със сарказъм и остра ирония. Защото подозирам, че го има. Такъв сорт проза. До нея е Йоан, този много млад човек, пишещ проза - тип Кафка. С философия, която е едновременно и аналитична, и изпълнена с разбиране. Човек, който носи съчувствие към героя. Нона е нашето лъвче, което свири на китара, пее професионално, занимава се с музика. Тя ме учуди и дори много ме уплаши в началото с нейния безкрайно мрачен разказ. Но след това ние успяхме - и това го считам за едно от хубавите постижения на нашия клас, да я разтърсим, да я предизвикаме, да я накараме да си покаже литературните зъби. Успях да я свържа с поета Георги Константинов, който работи с много млади хора. Мила е много странна. Човек като я погледне, излъчва само доброта. Аз бих казала, че това е нежно цвете, не роза, защото розата има и бодли. Тя има нещо повече от бодли. Тя има остро наблюдателно око. Зад усмивката, която винаги огрява лицето й, има наблюдателност, прецизност. Това го забелязах още първия ден. Зад тази усмивка казваше много точно намерени критически бележки за всеки един от вас. Започва да казва “Аз не знам”, но под това незнание се скрива откриване на слабости. Тя започва разказа нежно, красиво, смятам, че тази нежност ще завърши разказа като стрела, която се забива в съзнанието на читателя. Нейната проза е като камък - гранит, обрасъл с мъх. Човек мака мъха и отдолу е непоклатим. Искам да видя всеки от вас широко реализиран и ще положа всички усилия това да се случи”, обяви в интервюто за “Труд” Здравка Евтимова, коментирайки участието на всеки от нас.  

Само 3 часа преди представянето на новия й роман “Резерват за хора и вълци” и представянето на нашия Мастер клас тя ни каза: “И един човек да дойде, ние трябва да го разтърсим!”.  

Дойдоха много, пълна зала. Правостоящи. Хора на духа. Греещи очи. Всеки от нашите текстове беше по зададено предизвикателство, тема извън кожата. И всеки докосна. Поне по един човек. Представяне, четене...Аплодисменти! Дойде и моят ред. Знам от артистите, мои приятели смели, че има техника да не се разплачеш. Гледаш благ човек, един от публиката. И ти минавало. Избрах си Рашко Младенов. Да, ама не. После, другата техника беше да намеря образа си в публиката или да го открия на снимка. Моят разказ беше за предателството, а какъв по-красив предател от този в операта (специалния Юда Владимир Михайлов). Пак не помогна. Стигнах до последните редове. Разказът ми е грозен. По време на курса ме питаха защо бягам в Испания, след като в първата ми художествена книга “Нашите мои животи” написах няколко разказа, създавайки чужди герои в чужда среда. Дълга история. Една от причините е, че в България един повреден журналист вижда само грозното около нас. И че обича и мрази. И Здравка ми каза “Ами чудесно, пиши за грозното!” 

Написах го. И всеки път, като го чета, спирам на едно място. Дишам. И едва тогава продължавам напред. Разказът ще намерите по-надолу. А сега - по-важното. Всеки от нас има или готви първа книга. Симеон Ботев от Пещера, например, вече има издаден роман - “Преследването или 7-те дни на дервиша”. Тепърва очакваме сборника “Пещерски разкази”. Данила Райчева е новият сладкодумен разказвач на български народни приказки. Възхищавам се на любовта й към селото, уважението в семейството и вярващите деца, за които тя пише. Нона Кутева е нашата музика, едно дете, което с надежда развива изкуството в себе си. А е още ученичка. Успех! Мила е толкова нежна и чиста, но някой ден ще ни изненада със своята сила. Йоанна е енигма и страх. Тя пише, заредена със синдрома на изгубения дъх. А дали ще ни върне въздуха, можем да разберем само ако прочетем поне един от разказите й. До края. Йоан като мой главен редактор бе моята дясна ръка, която чрез своите предизвикателства ми подари нови герои от разказите ми “Захар” и “Стани!”. Благодарение на него се научих да пиша за човека - фон, без да го съдя, а той освен философски дълбини, вкара и страст в своите образи - аутсайдери или просто обикновени хора. Михаела е бъдещ литературен критик и майстор на късия разказ. Но е екскурзовод из пътечките на писането, който ще ви хвърли в дън гора, за да ви отведе, където поиска. А вие като охлюв към църква ще крачите бавно.  

Стайнбек казваше нещо от сорта, че, ако скъсаш пъпната връв с големите писатели, тогава ще станеш ти. Аз не бих го направила. За мен би означавало да си отрежа и корените, и крилете. Когато дядо ми, писателят Георги Балабанов от Пазарджик, си отиваше, му споделих за работата си над втората ми книга и малко - за политиката. Последните му думи бяха “Ще ти помагам”. Тези думи чух и от Здравка Евтимова. Човек става писател, когато не може да обясни вдъхновението, вярва на силата си и има криле. Ей това направи Здравка с всеки от нас.  

Няколко текста от нашия Мастер клас можете да прочетете или чуете тук: 

Ана

(от Данила Райчева)

 – Само това ни трябваше – изскърца  през зъби Ана и  заби очи в земята, докато минаваха с малкото покрай отворената врата на апартамента под техния.  – Поредният костюмар, който да обикаля блока и да се оплаква от парчетата мазилка по стълбището.
 Когато се притеснеше така, Ана започваше да върти златната халка на пръста си, издълженото ѝ лице се събираше в идеален кръг, а очите ѝ, обикновено пъстри, потъмняваха и посивяваха, като че искаха да скрият мислите, които се бутаха като подивели в главата ѝ. 

 В началото, когато се премести в София, търпеше подигравки, разбира се. Къде се е чуло и видяло жена гробар. Точно затова острига косите си  и обу дочените панталони на брат си. Беше далеч по-лесно, отколкото да тръгне срещу естествения ход на мъжките погледи. 
 Не беше вярваща. Вярваше предимно на себе си и на инстинктите си. Носеше обаче едно златно кръстче на врата си. Намери го на пътеката по пътя към един от гробовете, където работеше, и го прибра. По-късно разбра, че прави голямо впечатление на опечалените, затова го окачи като табела на врата си. Табела, която отдалеч смиряваше останалите и никой не я закачаше докато работи. 

  – Има кученце – каза Катето и се отскубна от ръката на леля си. Преди  Ана да успее да я спре, Катя вече беше прекрачила прага на апартамента и беше протегнала тънките си ръчички към дребната болонка.

Ана надникна вътре. Не видя никого, затова хвана детето за ръка и го дръпна навън. 

 – Никога повече не ме пускай така!

Като каза това, Ана вдигна Катето с напуканите си ръце и двете се качиха на горния етаж.

 Апартаментът беше всичко, от което една сама жена можеше да има нужда. Малка кухня, колкото да събере една маса, стол и газов котлон. Тераса, от която се виждаше спирката на трамвая. И спалня, която днес двете с Катето щяха да поделят. 
 
 Малкото идваше рядко. Ана беше помолила брат си да ѝ се обажда предварително, когато ще отсъства от града, за да може тя да си подреди плановете и да отдели време да гледа детето. Той всеки път обещаваше, а Ана всеки път заварваше Катето да седи свита на едно обло камъче на портала на гробищата и да рисува с клечка в прахоляка. Беше будно и рошаво дете с гъсти къдрави коси, а ъгълчетата на устата ѝ бяха винаги изцапани с халва.

  – Тате каза, че спешно ще го няма. Ама не както мама, дето я няма откакто бяхме в спешното. Друго било неговото. Обеща да се върне във вторник.

Тогава Ана изтупваше пръстта от ръцете си, притегляше дребните къдрици до гърдите си и заравяше пръсти в тях.

 – Ау, скубеш ме, лельоо – смееше се Катето, а Ана се питаше какво пък толкова им беше важното на другите ѝ планове, дето трябваше все да ги мисли, преди да вземе малкото при себе си.

 Двете седнаха да вечерят. Като по чудо Ана беше минала през магазина предната вечер и беше купила първия телешки салам, който ѝ попадна, заедно с една половинка вчерашен хляб. От тези, които пускаха на промоция за вчерашните хора. Като че ли не знаеха всички с какво ги тъпчат тези хлябове. Седмица да мине, пак нищо им нямаше. А цената наполовина. 

 Катето отчупи голям комат от крайчето на хляба и пъхна в него един резен салам. Веждите ѝ бяха сключени, а в тъмните ѝ очи се четеше хладно безразличие. Сякаш че зимата беше избързала с няколко месеца и се беше настанила зад миглите на детето. Ана веднага позна брат си в този поглед и реши, че е най добре да не казва нищо. 

 Вечерта легнаха и Катето заспа по-бързо от обикновено. Ана стана тихичко и отиде до вратата на терасата, за да изпуши една последна цигара. От улицата всеки момент щеше да долети приспивното скърцане на последния трамвай за Орландовци, с който Ана изпращаше делниците си вече девет години. Тук ѝ харесваше.  Предимно защото знаеше, че я бива в това, което прави. Нямаше нужда от никого и това ѝ вдъхваше повече увереност от всичките му там причастия, светци и восъчни обещания. Отиваше всеки ден на работа точно в осем, обядваше от 12ч до 12:50ч и в 13ч  късите ѝ нокти отново бяха пълни с пръст. Тази сигурност беше единственото обещание, от което Ана имаше нужда. 

 Вратата на спалнята изскърца и Ана се обърна. В тъмното не се виждаше нищо друго освен тъмните очертания на рошавите къдрици. Катето не я видя. Промъкна се тихомълком до входната врата и я открехна. След това изскочи навън. След нея широко отворени зейнаха вратата и посивелите от уплаха очи на Ана. Тя хвърли цигарата през терасата и изтича надолу по стъпалата. Едва беше прекрачила прага на вратата, когато като писък от улицата се чу свистенето на спирачки. Ана се обърна и видя Катето да мига с големите си мигли на крачка от тротоара. До нея, впил пръсти в рамото ѝ, седеше задъхан един висок и изпит мъж в син костюм и махаше на шофьора на трамвая. Ана се затича да прегърне рошавите къдрици на детето, а то като малко и разтреперано врабче се сгуши  в нея и заплака. Ана погледна надолу и бавно разтвори побелелите кокалчета на пръстите си. Златното кръстче, което стискаше в ръката си, блестеше на светлината на уличните лампи.

В саксията на нарциса
(от Йоан Василев)

 - Добре е, добре – нито прекалено претенциозно, нито твърде семпло – обърна се Рашо към отражението си и започна да притиска тук-таме щръкналите косми по темето си. Само че колкото и да приглаждаше своята прошарващата се коса у скалпа, толкова повече се убеждаваше, че тя е неподвластна на опитомяване и притежава свои закони на действие. Затова и една от основните му грижи сутрин беше да успокои напрегнатия бунт върху главата си. 
 Мъжът в огледалото, когото малкото за него близки същества наричаха Рашо, изпробваше добре забравено в дъното на дрешника си сако. Припряна пот попиваше в яката му, чиито вълнени власинки раздразваха голия му врат. С умели движения приглаждаше ръбовете над рамената си, изпъваше ръце, за да придърпа ръкавите към китките, и докато се въртеше, си мислеше: „Дали пък не е твърде младежко?“
 Рашо не беше на младежки години, нито пък на възрастта на старозаветните пророци. „Коварни са тези години – изричаше в опит да натъкми ризата си надолу в панталона – килце тук, килце там...“ Но пък и не беше прекалено непропорционален, защото съзнаваше, че човек можеше и да се скрие в сакото си, а можеше и да придобие особената тежест на добре облечения човек, необходима му в професионален план. Чаровник беше този Рашо; наблюдаваше очите си с цвят на лешник, допълнени от тъмни кръгове под тях, и не можеше да им се нагледа. Умееше да прави различни гримаси. Затова, докато търсеше с пръсти копчетата на панталона си, започна да репетира програмата си от запазени физиономии. 
 - Ха-ха-ха! – кривеше устни в широка баджанашка усмивка, - ама моля Ви се, господин министър, Вие минете пръв! – и изпъчваше ръка към равната повърхност на огледалото, която застиваше заедно с разтегнатите му устни. След малко продължи с престорена енергия и нова гримаса да ръкомаха във въздуха.
 - Изключително съм радостен да бъда поканен на подобно великолепно събитие, за което са се потрудили всички тези... – Замълча за миг, показвайки чистите си редове зъби на огледалото. – Примерно бай Ставри, бай Митя и подобни – и се изкиска на остроумието си.
 Сега пъхна ръце в джобовете на панталона си, като остави палците да висят отвън по деликатния габардин. Присвиваше корем, загледан с неодобрение към този отсреща, и кресна:
 - Какво си ми виснал на главата цял ден? Не ти ли казах – малко неща ме интересуват в този живот и в повече случаи не става дума за теб! – извика, докато страните му се наливаха с гняв. – Последна възможност ти давам, чуваш ли? – и вдигна предупредително показалеца си, доближавайки се към огледалото. 
 - Още веднъж – започна да натъртва заповеднически – да те видя да се шляеш по време на работа и да... – устните му се запънаха за миг - да ми ходиш толкова често до тоалетната!
 Назиданието отстъпи и на негово място дойде задъхан смях, който изпъваше гърдите му и пръскаше слюнка по огледалото. Тресеше се Рашо от забележката си. „Много одухотворяващо, браво!“, мислеше си той. Канонадата от смях и пръски утихваше, а Рашо успокояваше раздразнения си врат доволен. 
 - Никога – и вдигна сериозен, нежен, укоряващ поглед към себе си – не ме карай да те чакам повече, мишленце – и се загледа в очите си, опразнени от любов и изпълнени с ласкателен похот.
 Замълча. Онзи отсреща застина с брадичка, приведена наляво – едновременно умоляващо и заповеднически. Двамата не си казаха нищо дълго време. Гледаха се и си мислеха кой кого отразява. Тишината завладя стаята. Отнякъде едва-едва се чуваше шепота от стрелките на часовник. Рашо се съвзе бавно от ролята, но вече не му се говореше с никого. Сега лицето му изразяваше безпокойството, което всяка сутрин се опитваше да стъпче пред огледалото. Държеше ръце в джобове и оглеждаше сакото си със замърсен патешки жълт цвят. „Дали не е твърде младежко, или пък...“ и продължаваше да се върти около огледалото, приличайки на нарцис, приведен над студената повърхност на водата.

Лудостта като любов

(от Симеон Ботев)

До Турската баня живял кротък луд, в къща от кирпич, двор голям, с дървета и сайвант. Както всички луди, наричани още мръднали, не с всичкия си, кукувци, откачалки, хаховци, смахнати, малоумници, бавноразвиващи се, дебили, имбецили и с прочие термини, той имал фикс-идея, факс-идея Отгоре, обявените за нормални го наричали просто хоби.
Три години мъжът сглобявал камион, искал да направи МАК, по изрезка от стар вестник, закачена в рамка над бюфета в кухнята му, до шареното ковьорче с ресни на стената, близо до снимка на майка му и баща му, някъде през 20-те години на миналия век, под която спяла неговата котка.
Опитвал да прероди стара съветска газка в истински американски камион, с решетка, кръгли фарове и характерен профил, женски, дори и име ѝ бил измислил, Жана д'Арк. Получавал си факсове свише Човекът.
Мъкнел части от вторичните суровини, от приятели, сглобявал мечтата на живота си, обсебен от нея, за нея живеел, създавал камионна дама Франкещайн, с кабина от мукава, лакирал я, както ноктите на хубавица, полирал, гласил и накрая я създал. Сложил и надпис, МАК д'Арк, после подкарал на собствен ход камиона към областния град, да я регистрира в КАТ. Искал всичко да е законно, преди да изконсумира брака си с нея, за него вече не бил Той, а Тя. Ако с нещо го ядосала, можел да я продаде и да направи нова, подобрена версия. Но сега-засега, така казвали някога, изобщо не смятал да ѝ се сърди, как можело изобщо някой да си го помисли, та той я обичал, дори веднъж, преди да я създаде, както Бог създал жената от плаващото ребро на Адам, попитал в ритуалната зала дали може да се венчае за нея. Я марш оттук, изгонила го другата дама, ритуалната.
Как така ще консумираш брак с камион! Отзад, в ауспуха ли?!...
Трагедията на нашия герой дошла от безмилостния сблъсък със социалистическата реалност, след години ще разберем, реалността е винаги еднаква, социалистическа и капиталистическа са само прилагателни.
Пристигнал той в КАТ, кротко обяснил какво желае, щял да си плати, имал пари.
Катаджиите отказали да му издадат талон, нямало как, не могли да му обяснят, а той бил лудо влюбен или влюбено луд, все едно, не им се занимавало с луди; казали му, че не е за тях, а за лудницата в 4-ти Прозорец. Изгонили го, все пак били и милиционери, а във влюбената си безизходица героят, доведен до лудост от влюбването и неразбирането, от невъзможната любов, онази, единствената, откарал творението си на градския център, залял го с туба бензин и в знак на протест изгорил на всеослушание невинната Жана МАК д'Арк.
Докато дойде пожарната команда, която в същото време гасила къщата на мъж самозапалил след като го напуснала жена му, всичко било свършило. Щом пламъците обхванали лакираната мукава на кабината, се включил клаксонът, всъщност сирена, писъкът ѝ бил мигът в който духът на Жана МАК д'Арк се преселил в един по-добър свят, светът на влюбените в камиони хора.
Толкова много я обичал, че не могъл да понесе невъзможността да ѝ вдъхне законов живот, да се съберат като мъж и жена под един сайвант, любовта им останала неизконсумирана…
После го пратили на 4-и Прозорец. Единственото му желание било, като монтьор, постоянно лежащ под някое возило, щом умре, да го погребат прав…