Българският съвременен образец във вековния литературен Пантеон Георги Господинов гостува в предаването "Събуди се" по Нова телевизия. Относно политическите лица в страната той коментира, че наблюдаваното показва дефицити. „Случващото се оголи други неща – едно от тях е тази тежка емоционална неграмотност. Начинът, по който общуваме помежду си, по който говорим, по който мислим. Това показва доколко сме разпаднати като общество. Ние буквите ги знаем, но не можем да четем. Ние можем да говорим, но не можем да се слушаме. В разговора е важно да имаш ухо и сърце за другия срещу теб. Това, което наблюдаваме, не ми дава основание да мисля, че ги имаме”, каза той.

"Четете книги, това възпитава вкус. А това в безвкусни времена като днешното е политически важно", допълни още писателят.

Не трябва да си мислим, че нашите истории са затворени тук и никой по света няма да ги разбере. Не, ще ги разбере, стига да са разказани човешки. Сега е важно да видим каква утеха и смисъл можем да дадем, защото това би била следващата криза на обществото – смисълът да продължим да живеем тук заедно. Това, което се случва, българската история, е непрекъснат извор на сюжети. Всички, дори и авторът, сме част от едно общество. Ние сме отговорни за децата си, за родителите си, за хората около нас, това е важното, литературата идва накрая и превръща всичко в история. След 20 г. вероятно ще има романи за това, което живеем в момента", каза Георги Господинов.

След всички чуми през вековете са оставали романи – „Декамерон“ на Бокачо, „Дневник на чумавата година“ на Дефо и т.н., изброи писателят.

Той разказа и за предпоследния си публикуван роман „Времеубежище“: "Имаше идея това да бъде роман, насочен в бъдещето, но се случи сега. Това е проблемът на бъдещето, че идва изненадващо бързо".

"Опит в писането няма, винаги започваш отначало", споделя Георги Господинов по повод на първия си майсторски клас, в който участва по време на фестивала на изкуствата "Аполония" в Созопол това лято -  „Всеки път осъзнавам колко е важно това окуражаване на другия, който също като теб изпитва колебание, спира да пише някъде и не знае какво да прави със себе си, когато не пише. Първото, което казвам на младите хора, които искат да пишат е, че това е да работиш по 24 часа 7 дни в седмицата. Да седнеш и да пишеш – това е най-лесното. Но ти въртиш един цял свят в главата си, което е тежък физически труд. И другото е, че ти стоиш сам в една стая дни наред, рискуваш да изгубиш приятели, рискуваш да си вън от живота, да имаш това чувство, че животът се случва някъде, а ти си другаде… но е толкова хубаво, ако успееш да напишеш няколко добри изречения, да разкажеш история, която, човекът, който я чете, да каже „аз си спомних, че имам същата история“… тези неща си струват цената.

"За да пишеш, трябва да имаш чиста любов към писането – това е добро гориво за развиването", категоричен е той.

"Определението „четящ човек“ е нещо много важно, да видиш човек, който чете в парка или в автобуса – това е прекрасна картина. Оптимист съм, че все по-широк кръг, все по-млади хора, четат, не мога да си представя дом без библиотека, книгите дават усещане за дом, историите, разказването, дават усещане за дом", допълни той.

„Времеубежище“ излезе в началото на пандемията, когато всичко беше затворено, и тогава разбрах хората колко имаха нужда от книги, книгите са спасителни в такива времена", каза още Господинов.

Хартиената книга няма да изчезне, категоричен е авторът. "В момента намалява четенето на електронни книги, вдига се четенето на аудиокниги, може би идва време да слушаме света през ухото си", каза още той.