Отложиха мача „Левски“-ЦСКА заради коронавируса. И двата отбора уж съжаляват, но ги устройва, защото не са готови. А какво пречи да отложат и редовните избори през март по същите причини. Впрочем отложиха и конгреса на БФС, няма кандидати...

А готови ли са политиците за избори? Тази тема не се обсъжда, но може да се съди от позициите по всички важни теми в обществото. И ето че при обсъждането им се открояват три пласта от обществен интерес, които се разминават напълно. Това са политиците, медиите и гражданите. Те говорят по една и съща тема, но по съвсем различен начин.

Политиците непрекъснато ни убеждават, че те владеят напълно положението с втората вълна на пандемията и всичко зависи само от личното отношение на хората към взетите мерки, които били съвсем достатъчни. Какво казва по тази тема вицето Томислав Дончев, който явно отговаря за тази щекотлива тема, докато самият премиер се е отдал на рекламна кампания за постиженията в икономиката- „пети месец само ние вървим добре“. Томислав Дончев: „Разковничето е поведението на хората, а не болничната или доболнична помощ... И най-съвършената система на държавата не може да измести личната отговорност.“

Поставят се и ултиматуми - или спазваме мерките, или идват по-строги. Подтекстът е ясен - да се запази икономиката, а хората да се пазят сами. Опровергава ги самият Симеон Дянков, бивш финансов министър: „Дългата здравна криза удря по-зле икономиката от краткото ѝ затваряне.“

 Телевизионните новини са изпълнени с повтарящи се репортажи, посветени на злободневните проблеми: зелените коридори, които се променят от властта всеки ден, въпреки че в началото на кризата нямаше никакви проблеми с тях; полезни ли са маските или не; защо не приемат в болниците умиращите хора? В края на краищата медиите си вършат работата, като цитират и неоспорими данни и цифри - България излезе на 3-то място по смъртност в ЕС, зелените коридори създават риск от заразяване, 22 страни в ЕС са с по-строги блокади от България, хората не оспорват мерките, дори са за по-строги мерки. В публицистиката се плъзгат по несъществени спорове - прав ли е доцент Мангъров, или не.

А хората коментират помежду си, че мерките могат да бъдат по-тежки или по-леки, важното е да са навременни; че властта е проспала лятото, когато е трябвало да се подготвяме за втората вълна; че парите се харчат предизборно, водеща трябва да е експертността, а не конюнктурната политика.

По подобен начин и по темата за Северна Македония истинските мотиви и цели се прикриват с патриотарска риторика. Доказателства за правотата ни намираме в крайни реакции на нашето решение. А би следвало да си кажем какво точно искаме да постигнем и какво постигнахме на практика.

Искаме ли македонците да признаят, че са българи и държавата им е измислена, или искаме да ги направим наши братя, а държавата им да бъде най-приятелската сред другите балкански страни? Искаме ли да я оставим под влиянието на други страни и съюзи и границата ни да бъде зона на несигурност и заплаха, или искаме да развиваме политически, икономически и културни връзки, които да ни носят взаимна облага и да изтрият лошите спомени от заблуди и грехове? Искаме ли да останем в изолация в Европа и да станем обект на злъчни подигравки, или да заслужим реномето си на обединителен лидер на Балканите, за което претендираме?

Ще си отговорим ли, или ще чакаме изборите?