Отвратителното търсене на сензации около алпиниста

Сензациите и емоциите преминаха като лавина през българското медийно пространство, около трагедията с алпиниста Атанас Скатов на К2. Имаше скандални заглавия (некомпетентни до наивност). Размахваха се документи от Пакистан и дори големите телевизии се хващаха на въдицата „официален документ, доказва причината за смъртта” (пълни глупости - чиновниците не ходят в планината), а един вестник стигна дъното, намеквайки, че якето и телефонът на Наско може би са скрити, да не кажем откраднати (прочетете истината в текста на Елиа).

К2 е ужасна планина. Ужасна! Има само трима (засега) свидетели на трагедията - гръцкият алпинист Сикарис. Той казва, че нашето момче ималo лоши предчувствия, тръгналo без пикел надолу. Шерпът Лакпа Денди (изключителен алпинист, поставил световен рекорд - три пъти изкачва Еверест за 10 дни, 29 изкачвания на осемхилядници за пет години), който казва, че Атанас изведнъж изчезнал. Третият е авторът на статията, която казва почти всичко. Няма мистерия, това е просто К2.

Десетина секунди гледах как тялото се въргаля многократно по скалите долу, отскачайки от заледените склонове

*Елиа Сайкали е режисьор, алпинист. Три пъти е изкачвал Еверест и един път Чо Ойю (8188 м.). Събитията на К2 са третата голяма трагедия, на която той е свидетел и снима. Преди това той е на Еверест през 2014, когато загиват 16 алпинисти, а през следващата година е в базовия лагер, когато лавина убива 24 души.

„Това момче ще се убие!” Това чух да каза алпинист по радиостанцията на друг, който бе твърдо решен да атакува върха.

В лагер 3 бяхме повече от 25 човека през нощта на 4 февруари. Хората трябваше да спят, натъпкани като сардели по палатките. Ние също - но в нашата палатка, която мъкнехме със себе си през цялото време. Съдбата ни бе погодила номер и имаше сериозен проблем с организацията.

Кислородните бутилки, които бяхме закупили предварително, не бяха там, където трябваше да бъдат. Объркване настъпи с нещо съвсем просто - бяхме платили за 6 бутилки кислород и те трябваше да са всичките на едно място, но не стана така. Това бе грешка, но не по наша вина, и която костваше човешки животи.

Имайки предвид факта, че пристигнахме късно на К2 (Елиа и филмовия екип пристигат доста по-късно от експедицията, б. р.) и следвахме съкратен план за аклиматизация, за нас този кислород бе 100% жизненоважен, ако предприемаме изкачване над истинския лагер 3. В резултат на тази логистична грешка ние отложихме атаката на върха и заснемането на филма. По ирония на съдбата именно тази грешка, не по наша вина, сякаш ни спаси живота.

Спуснахме се до японския лагер 3 и опънахме палатката за през нощта при бруталните минус 35 градуса. Примусите едва успяваха да разтопят леда и ние разчитахме единствено на топлината на три човешки тела, сгушени заедно, отделени от стихиите само от тънка найлонова преграда. Но това бе детска приказка в сравнение с това, което са разиграваше горе над нас.

„Не си усещам пръстите на краката, не успях да се преоблека и замръзвам”, чухме да казва алпинист по радиостанцията.

„Мама му стара, защо няма повече палатки тук”, крещеше друг по радиото.

Бяхме разстроени заради липсата на нашите кислородни бутилки, но също така бяхме достатъчно разумни, за да приемем факта, че нищо не може да се направи по въпроса. Нашата експедиция приключи.

Сега въпросът бе да се измъкнем живи. Бяхме си дали само 17 дни, за да проследим и филмираме изкачването на К2 от Али Садпара, сина му Саид и Джон Снори (Али и Джон изчезват безследно, б. р.). Беше амбициозен план с оглед на това, че те бяха под върха от 5 декември и се бяха аклиматизирали добре. Нашият екип обаче имаше 15-годишен опит с екстремни изкачвания и имахме готовност да снимаме на колкото се може по-голяма надморска височина, но и да дадем на заден, ако е необходимо.

Към 11 вечерта изключихме радиостанцията, за да пестим батерия и се примирихме с факта, че ще изкараме нощта тук, без да знаем поне до сутринта какво се случва с нашите приятели там горе. Бяхме сигурни, че знаят какво правят и че са най-силният и квалифициран екип под върха. Разчитахме на техния огромен опит, воля и решителност за успешния край на експедицията.

На следващата сутрин опаковахме всичко и към 10 часа започнахме спускане. Случайно откъснало се парче скала вече ме бе ударило по главата, оставяйки дупка в каската и затова бях изключително внимателен по пътя надолу.

Много е трудно да прецениш кое точно въже да избереш при спускането от К2, освен това много от въжетата са стари. Трябва да си наясно, че ако вземеш погрешното, това ще ти коства живота. Спусках се много внимателно като преценявах поне 3 пъти кое въже да използвам. Ако изпитвах съмнение, закачах осигуровката към няколко въжета едновременно и разчитах, че поне едно от тях е ново. Трябва да благодаря на моя приятел и партньор в изкачването шерпа Пасанг Каджи за помощта му при преценката за всяко едно въже.

По средата на спускането при вертикален рапел, разчитайки на добре подбрано въже, покрай мен изневиделица прелетя човешко тяло. Без предупреждение. Без вик. Тихомълком. Единствено ужасяващата гледка на човек с ярко червен пухен гащеризон, който прелита над главата ти. Изкрещях от ужас:

„Мамка му!...
Не може да бъде!...
Ужас!”

Беше Атанас Скатов. Прелетя на педя от главата на Пасанг Каджи, който се спускаше малко над мен.

Десетина секунди гледах как тялото се въргаля многократно по скалите долу, отскачайки от заледените склонове на К2. Първата ми мисъл бе, че приятелката му Шени го чака в базовия лагер и ще бъде потресена от новината, както и стотици други. Това, което се случи на Атанас, е най-лошият кошмар за всеки алпинист.
В един момент тялото на Атанас се изплъзна от пухения гащеризон и се плъзна надолу по ската на К2, като дрехата остана горе, заклещена в снега някъде между лагер 1 и лагер 3 на японците.

Партньорът на Атанас в изкачването Лакпа Денди потъна в тиха (но сдържана) скръб. Бяхме първите, които се срещнаха с него след инцидента. Показа ни видеото, което бе заснел, секунди преди падането на Атанас. Атанас изглеждаше сигурен и уверен на видеото. Току-що си беше закачил осигуровката и отпускаше въжето през рогатката, за да започне спускането. Всичко на видеото изглеждаше нормално.

Бил съм с шерпа Лакпа на предишни експедиции и той е един от най-спокойните и уверени катерачи. Знаех, че е покрусен от загубата на своя приятел и клиент. Съчувствах му искрено, знаейки че от това по-лошо няма.
„Беше до мен и в следващия момент изчезна”, сподели с нас Лакпа.

Невъзможно е да се обясни какво точно се е случило, защото няма пряк свидетел на действията на Атанас преди трагедията. Спекулира се, че е допуснал грешка при смяната на въжетата. В момента, в който откачиш осигуровката, животът ти виси единствено на рогатката и основното въже за рапел, което минава през нея. Приемаш за дадено, че не си сгрешил и ако си сгрешил - си мъртъв. К2 е стръмен и безпощаден. При падане не спираш докато не стигнеш чак до подножието му. Многократно съм правил тройна проверка на въжетата за рапел и на рогатките-осморки, за да не стане фал. Атанас може и да е сгрешил, но никога няма да разберем дали наистина е било така, защото няма очевидец.

Не се познавахме с Атанас, бях го засичал няколко пъти в базовия лагер, а също и на лагер 2. За последно го видях жив пред неговата палатка, помаха ми и извика: „Здравей, Елиа!”

Заинтересувах са от Атанас покрай друг български алпинист - Иван Томов, който загина на Лхоце през 2019 г. Посетих два пъти България, за да се срещна с родителите на Томов, за да им разкажа какво се случи и да им помогна да преодолеят скръбта си. По ирония на съдбата Али Садпара бе свидетел на последните мигове от живота на Иван, защото на Лхоце са прекарали последната нощ заедно в палатката, преди Иван да загине.
Интервюирах Али, точно преди да изчезне безследно на К2. За съжаление сега и друг българин загуби живота си и болката е огромна.

По мое скромно мнение, от всичко, което чух и разбрах от Лакпа, нещастният случай с Атанас е просто... нещастен случай. Българинът може и да е допуснал грешка при прехвърлянето от едно въже на друго, което за съжаление е коствало живота му. Шерпа сам сподели какво са говорили с приятелката на Скатов.

„Шени, приятелката на Атанас, ме попита за въжетата. Казах u, че въжето не се е скъсало. Аз самият бях използвал същото въже, но той е допуснал грешка при прехвърлянето на осигуровката”, разказа Лакпа Денди.

Почивай в мир, Атанас!