Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Комунистите са, както казват сърбите - со една рука дупе гладе, со друга рука курец ваде

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, променяли ли сте си възгледите с годините?

- Денят се мени. Мислите - също. Вчера, когато имах здрави зъби на вълк-единак, щях да ви кажа, че кайзер пастърмата и сухата луканка са най-вкусното нещо на света. Сега ви казвам, че това е мекият сочен салам с чесън, или хамбургският. Ние, хората, меним убежденията си. Аз, когато сочех кой депутат от нашата партия къде да се кандидатира, казвах: „Ще ходите в богати райони. При богати хора - поне да ви нагостят, да не стоите гладни. Гладните райони оставяйте на комунистите - те и без това са свикнали на глад. И затова ние винаги си печелим в София, както вие - в Ючбунар, Пловдив или Варна. Това са вашите три крепости. Всичко друго си е таковало майката.

- Защо?

- Защото основната маса избиратели са в селата. А вие нямате ясна програма по селския въпрос. Ние имаме: селяни, земята е ваша во веки веков - Амин. Плодовете и те са ваши - во веки веков - Амин. Продавайте, когато искате и каквото искате. Но си плащайте данъците. И край. Те знаят, че водим честна политика.

А вие, като сърбите - со една рука дупе гладе, со друга рука курец ваде - гледате да го намаате на селянина. А той ви усеща, че хитрувате. Виж, с работниците сте честни - искате фабрики - на ви фабрики. Искате синдикати - на ви синдикати. Искате вестници - на ви вестници. Сега, гледам на будката „Знаме на труда“ - какъв е пък този, рекох си. И го взех - на новите синдикати. Няма вече БРС - има ОРПС - Оруспу-партия, както я наричат тук циганите в Дряново. Върти гъз наляво и надясно. Не, това в политиката не върви.

Политиката иска ясна програма, както ти казах, г-н Памукчиев - от три-четири точки. На селянина - земя и малко данъци, на работника - фабриките, на интелигента - заплата, за да живее и да плати тук-таме за някое чисто, къпано путе. Да се освежи, да се ободри и да не ни завижда на нас, на богатите. Тези хубави жени ви вадят очите на вас, на комунистите, г-н Памукчиев. То, аслъ е така - българинът става социалист или комунист, като гледа двореца на царя, фабриката на фабриканта и търговеца във файтон. Файтонът и дворецът ви вадят очите. Вземете ги. И какво ще ги правите, като нямате ни ум, ни опит да ги управлявате. Банката и фабриката искат светкавичен ум, бляскава като меч мисъл, искат светкавични рефлекси на борсата и на пазара. Вие ги нямате.

Вие ще се провалите в две неща - в селото и в търговията. Работниците ще въртят фабриките. Те са умни. Те знаят как. Но търговията и селото ще ви таковат майката. Те са таковали майката на много, ще превият и вашите вратлета. Защото те искат простота и яснота - първо - честна търговска дума в търговията, и второ - честни отношения със земята в селото - „земята е ваша“.

- Но нали човек уж се учи, докато е жив?

- Трудно, много трудно се прониква във висшите сфери, господин Памукчиев.

Нужни са титанична воля и страхотни усилия, за да се влезе в света на богоизбраните. Те са недостъпни. Те са страшни. Те са опасно хитри, когато бранят местата, парите и милионите си. Вие, младите, тепърва има да ги опознавате. За да се свали един голям държавник, политик в мирни дни, за да се седне на стола му, трябват върховни усилия. Нужен е напорът на една партия, на един комплот. А комплоти трудно стават, защото има една формация в обществото, която се нарича полиция. А тази полиция има една своя вътрешна формация, която се казва разузнаване.

И това разузнаване проваля всеки опит за детронация на величията. Или на богатите, на силните като мене. Говоря за миналото, защото и аз принадлежах към тази каста или класа - за мене е каста - за вас, комунистите, е класа (вие всичко свеждате до класова борба). А всъщност, г-н Памукчиев, това е борба за кокала, за хляба, за пържолата.

И борбата за власт не е за справедливост, не е за висши, класови цели - пази боже. Борбата е кой да седне на богатата държавна трапеза. Кой да яде пържолите, кой да пие руйното анхиалско или плевенско вино. Борбата е за влияние, за сила, за банки, за пари. Всичко това се облича в съответната форма и се поднася като безпощадна класова борба. Или като червена, комунистическа зараза според класата и кастата.

В тази борба няма милост. Няма прошка. Няма пощада - борбата е кой кого?

Ние надвихме на 9 юни, вие надвихте на 9 септември - това са, господин Памукчиев, двете възлови дати в най-новата ни история.

Те са паметни дни. На 9 юни ние свалихме дружбашкото братство - Стамболийски, и му взехме властта. Взехме я в името на народа и на народната свобода.

На 9 септември вие, комунистите, свалихте нас и взехте властта с преврат. Не ще отрека, че бе сторено умно, тактично и дръзко. Вие преварихте Червената армия в София - и това ви прави чест, като умни хора и хитреци едновременно. Вие натаковахте дявола, преди още да му е смъкнала гащите Червената армия. И този ваш преврат ви подсигури властта. Но защо? Защото дядо ви Иванчо, чичко ви Сталинчо даваше парите. И ги даваше, мило момче, от 1917 година насам. Бре емисари, бре комисари, бре парашутисти и подводничари праща, разклаща дървото и накрая го изскубна. Падането от власт е като едно вадене на зъб без упойка. Е, вярно, трябва да е поизгнил този зъб, но без упойка. Ние на 9 юни извадихме зъба на дружбашите без упойка - понатупахме ги тук-таме, свалихме ги от трона и обявихме пълна свобода и демокрация. Господи, какви комедии съм гледал. Какви падения и унижения на свалени министри са видели тези две очи (смее се). Колко сълзи, колко хленч, колко обещания - сакън, върнете ми къщата, сакън, дайте ми виличката, сакън, върнете ми чифличето... Падналият няма приятели. Падналият няма достойнство. Нерон или Цезар, Бонапарт или цар Николай - който и да е от падналите, той няма приятели, няма милост за него. Той трябва да загине.

- Защо? Цезар не е падал...

- Пада.

- Кога?

- Когато поисква да замени скиптъра на пълководеца с короната на императора. Скиптърът на пълководеца е най-великият символ на властта. И Наполеон бе велик, докато държеше този скиптър с републиканската армия. После блясъкът му изчезна. Ето на, той пада убит от републиканците. Републиканците не искаха да го видят унизен, сразен, мъртъв приживе. Властта е опасна магия и опасна отрова, г-н Памукчиев. Тя прониква като гъбената или като змийската отрова в кръвта, в тялото на човека и край - той е безнадеждно болен вече. И няма лек, няма цяр, няма спасение. Искаш да го свалиш? Добре. Но той има семейство. Има жена, деца, внуци. Има вулгарни зетьове, които смятат, че като са влезли в дома му, че като са станали зетьове на министър, банкер, милионер - трябва да бъде рентирано тяхното влизане в семейството.

Каква низост. Каква подлост. Какво безочие. Бих ви посочил сто семейства в София, където влязоха момчета от народа - хубави, весели, засмени, приятни на вид, които плениха дъщерите с красотата си, но бяха нещастни.

- Защо се излъгаха?

- Всяко богато момиче, омъжено за момче от народа, се измами. Защото селякът, еснафът, като вади хляб, пикае на него и иска франзела. Дадат му франзела, иска царска трапеза, поканят го на царска трапеза - иска да седне на трона, като Кимон, като Дамян Велчев, като генерал Иван Маринов. И за нещастие - сяда. Защото това е законът на живота - богатият е безпомощен пред хитрия, лукавия, коварния, дръзкия и хитреца, който се преструва.

(Следва в утрешния брой)