Автокефалия може да предостави само върховната църковна власт – вселенското епископство, тоест Вселенските събори

Църковната ситуация в Украйна е болезнена от години. Бидейки под юрисдикцията на Руската православна църква още от XVII в., с независимостта на Украйна се засилва и стремежът към църковна самостоятелност у част от клира и обществеността. Държавните власти активно се намесват в църковните дела с цел откъсване тази територия от московската патриаршия.

За да отговори на естествения порив към църковна независимост, руската църква още през 1990 г. дава широко самоуправление, епископският събор в Украйна самостоятелно избира предстоятел, благославян от руския патриарх. Това не удовлетворява исканията за автокефалия и възниква украинският църковен разкол. През последните две десетилетия от единството на вселенската църква се отделят две църковни йерархии - Украинска православна църква-Киевски патриархат и Украинска автокефална православна църква. Разколниците с подкрепата на светската власт насилствено завземат храмове и манастири от каноничната църква.

На 12 октомври 2018 г. уики-активист трескаво допълни англоезичната статия в Уикипедия - към списъка на автокефалните църкви е прибавена Украинската православна църква-Киевски патриархат. Тази новина шества из медии, тиражира се безкритично, а Порошенко гръмко обяви, че са скъсали ярема на „третия Рим“, сиреч Москва. Фалшиви новини!

Първо, архиереите във Фенер не са предоставили автокефалия. Все още. В резюме, решенията са следните: пристъпват към изпълнение на свое по-раншно решение за бъдещо предоставяне на автокефалия на украинската църква. Пътят, по който смятат да го направят, е да открият ставропигия в Киев, тоест подворие под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. После да съдействат за обединение на двете разколнически църковни йерархии в Украйна и ги обявяват едностранно за „канонични“. И накрая, да ги консолидира по възможност с каноничната Украинска православна църква-Московски партиархат, или силно да ограничи присъствието й в Украйна. Ако това е невъзможно, да „дарува“ автокефалия на обединените разколнически църкви. И още, Константинополската патриаршия „обезсилва“ томосите, които е издала през 1686 г., с които Киевската митрополия преминава под юрисдикцията на Московския патриархат и така Вартоломей си произвежда мнимо канонично основание да предостави автокефалия.

Вторият въпрос обаче е имат ли тези решения основа в каноничното право или са узурпиране на управителна власт и анексиране на признат диоцез на друга поместна църква. Вън от съмнение е, че Вартоломей грубо нарушава каноничното право, приписвайки си права, които няма. А принципът „никой не може да прехвърли другимо повече права, отколкото сам има“ е юридическа и канонична аксиома.

Константинополската патриаршия, самонаименовала се и „вселенска“, е поместна автокефална православна църква. На Втория вселенски събор от 381 г. на нейния предстоятел е даден статус на „втори по чест“ след римския (правило 3), а на Халкидонския събор от 451 г. е въздигната в патриаршия. След голямата схизма от 1054 г. константинополският патриарх заема първото място в диптиха на православната църква. Това първенство по чест обаче не носи никаква канонична или управителна власт извън диоцеза на константинополската църква. То е братолюбиво зачитане в църковния протокол на историческата роля на Константинополската патриаршия, която поради местоположението си в столичния Константинопол, е изпълнявала и някои естествени функции да посредничи между останалите поместни църкви в империята и владетеля. Тези утилитарни функции имат своето проявление и в Османската империя, когато султаните са третирали константинополския патриарх като етнарх, тоест представител на православното население.

Константинополската църква от няколко десетилетия обаче предявява претенции за върховенство и за изключителна юрисдикция върху православната диаспора – тоест върху населението извън диоцезите на поместните църкви в САЩ, Канада и пр. Претенциите са и за управителна власт по отношение на предоставянето на автокефалия и църковното съдопроизводство – във Фенер смятат, че имат канонични основания да се произнасят с окончателна сила по жалби на предстоятели на други поместни църкви.

Вярно ли е това? Категорично не! И неслучайно никоя поместна църква не признава тези претенции. Властта в православната църква се подчинява на непроменяеми догматически принципи. Телеграфно предадени те са: глава на Църквата е Иисус Христос, не негов земен „наместник“, т.е. няма „православен папа“; върховната власт в земната Църква е съборна - на целокупното епископство, а не еднолична; вселенската църква се гради на териториален принцип и се съставлява от поместни църкви, които са самоуправляеми и имат пълна юрисдикция в признатата им територия (диоцез), а помежду си са напълно равнопоставени. Своите претенции върху диаспората Вартоломей се опитва да обоснове по правило 28 от Халкидонския събор, което очертава юрисдикцията на Константинополската патриаршия (областите Понтийска, Тракийска и Азийска) и освен това „другоплеменни от поменатите диоцези“. Видно е обаче, че текстът е изричен и безусловен – „другоплеменни“, но в пределите на константинополската църква, а не вън от тях. Що се отнася до мнимите права, които Вартоломей се опитва да си присвои по отношение на апелациите на йерарси от други поместни църкви, позовавайки се на 9-о и 17-о правило на Халкидонския събор, то правилното им тълкувание е дадено още от големия канонист Йоан Зонара - става дума само за „онези епископи, които са под негова власт“. Константинополската патриаршия е нищо повече от една от автокефалните поместни църкви - има власт само в своя диоцез и никъде другаде.

Да предоставя автокефалия може само върховната църковна власт – вселенското епископство, тоест Вселенските събори. Поради дългия период, в който не е свикван такъв събор, църковната практика е възприела, че съборното начало се реализира така: когато от една църква-майка се отделя друга, то първият акт на признание трябва да е от църквата-майка, а после от останалите поместни църкви. Никой, включително константинополската патриаршия не може да „нахлува“ в територията на друга поместна църква и да „признава“ едностранно автокефалия, която не е призната от църквата-майка. Автокефалия не може и да се самообявава без съгласието на църквата-майка, освен когато самата църква-майка е изпаднала в ерес (15-то правило на Двукратния събор) – така канонично е самообявена и после призната от останалите автокефалията на Московската патриаршия след изпадането на върхушката от константинополската църква в еретическите отклонения на Фераро-Флорентинската уния през ХV в.

За да заобиколи тези канонични положения, по украинския казус Вартоломей отменя двата томоса от 1686 г. С тях руският патриарх придобива управителната власт в тази киевската епарпия, в т.ч. определянето на нейния архиерей. Това е същността на църковната юрисдикция в нейната пълнота. Посоченото в тези томоси поменуване на константинополския патриарх от киевския митрополит не е указание за временен характер на прехвърлената юрисдикция, а има символично значение. Това положение действа вече столетия. Твърденията на Фенер, че може да „обезсили“ действието му, са неоснователни – промяната в юрисдикцията на една епархия, която е продължила повече от 30 години без възражения се закрепва окончателно (правило 17, IV Вселенски събор). За да стане е нужно общо съгласие на двете поместни църкви. С други думи, Вартоломей узурпира власт. Нещо повече, с идеята си, че може едностранно да обяви автокефална украинска църква при наличието на действаща канонична поместна църква на същата територия, той нарушава и правила 8 и 12 от Първия и Четвъртия вселенски събор, които забраняват да има повече от един митрополит в една и съща епархия.

Същата противоканонична операция се подготвя и за схизматичната македонска църква. За да придаде привидна каноничност на своите деяния, Вартоломей внушава на скопския синод да узурпира историческото минало на Охридската архиепископия и на древната поместна Първа Юстиниана, чиято църква-майка е била Константинополската патриаршия. А щом някога е била такава, значи може днес едностранно да обяви автокефалия, умуват във Фенер.

И в двата случая - Украина и Македония - каноничният път към автокефалия е само един: съгласие и от църквата-майка и признание от останалите. С едностранните си акции Вартоломей нанася тежък удар върху единството и съборното управление на Светото Православие. Зад действията му прозират властови мераци и геополитически сметки. Но и едните, и другите, са противоцърковни, а това значи и противохристиянски.