Политическата ситуация тласка Рузвелт да „проспи“ атаката над Пърл Харбър

Американското разузнаване отдавна е било дешифрирало тайния японски дипломатически код

На 7 декември 1941 г. върху американската военноморска база на Хавайските острови (които се намират на 3 000 километра от Америка и на още два пъти по толкова от японските острови), е извършено неочаквано нападение. В ранната неделна сутрин, моряците не са се събудили по корабите - по устав те трябва в 8 часа да бъдат строени по палубите, върху тях се изсипва огнен ад от небето. Триста и петдесет японски самолети „Зеро“ атакуват базата, летищата и военните кораби, разположени в нея, без предварително да е обявена война. Американските моряци търчат като изоглавени по взривяващите се кораби по потници и долни гащи. Някои от тях успяват да се хванат за зенитните картечници и свалят един-два самолета. Военните летища, които охраняват базата, също са сринати, но няколко пилота успяват да излетят и да свалят някой и друг японски самолет. След две вълни на бомбардировки установяват, че повечето американски линейни кораби потъват или понасят тежки повреди. Някои до края на войната не излизат от ремонтните докове.

Странното е, че тази картинка ужасно наподобява едно друго нападение, станало шест месеца по-рано, или поне както го обяснява пропагандата. Внезапно Съветският съюз е атакуван – войници и летци загиват героично по летищата под град от немски бомби. И само късметлиите успяват да се докопат до някакво оръжие и по долни гащи и потници да отбият някоя и друга немска атака.

Двата мита - за внезапното нападение над Пърл Хърбър и че въобще американското разузнаване е проспало предстоящата атака - могат само да разсмеят един моряк като мен. И винаги са ме разсмивали. Моряците по света знаят това, което знам и аз – че една военноморска база от такъв тип се охранява с така наречените „дозори*“ – изнесени напред малки кораби, ескадрени миноносци, подводници и така нататък. И те осъществяват контрол в един периметър около базата, с което се изключва възможността за внезапно нападение. Тоест, самолетите имат тесен обхват на действие в този период и 500 километра са абсолютно достатъчни за охранителен периметър. Американците имат подобен „дозор“ и това стана ясно напоследък при разследване на случая Пърл Харбър. Странно е, че американците не са използвали и радари. Които са съществували, и с които е било възможно да бъдат засечени самолетите, а корабите да бъдат вдигнати под бойна тревога един час преди японците да успеят да долетят до военноморската база.

Какво всъщност се е случило и защо американската пропаганда се стреми да представи нападението над Пърл Харбър като внезапно, вероломно, без обявяване на война?

Цялата политическа обстановка след 1938-а година в Тихоокеанския басейн, който Съединените щати смятат за свой феод, подсказва че война между Япония и САЩ ще има, рано или късно. Основание за това дават Съединените щати с намесата си във войната, която Япония води в Китай срещу войските на американския съюзник Чан Кайши. Съединените щати не само му изпращат оръжие, но и пребазират едно цяло авиационно крило на китайска територия, контролирана от Чан Кайши. Водели са се доброволци, но са си били живи американци, смели момчета, които наистина са доброволци, но не в китайската армия, а в своята, американска армия. Съединените щати нанасят удар след удар по Япония, спирайки доставките на нефт. Там няма нефт, а мощната флота и огромната авиация на Япония се нуждаят от гориво. Което вече може да се смята за „казус бели“ (лат. език casus belli - повод за война).

Освен това американското разузнаване отдавна е било дешифрирало тайния японски дипломатически код. И са хванали, че посланикът на Япония в САЩ е получил една дълга телеграма, разделена на девет части, които те са дешифрирали. На посланика било казано да чака десетата част. Контекстът на това, което американците вече знаят от тази шифрограма в девет части, е, че „не можем да продължаваме по другояче и заради това ви обявяваме война“ с изреждане на един куп неща, които американците били причинили на японците.

Защо е било необходимо да се премълчи всичко това, тоест че американските дозорни кораби са успели да засекат мощния японски флот, състоящ се от осем самолетоносача, няколко линейни кораба и десетина ескадрени миноносци?! Няма как да не са ги засекли. Такава цел рядко се пропуска. Тя е огромна. Дори са успели да нанесат поражения. Тоест американски ескадрен миноносец е успял да потопи една японска подводница. В същото време самолетите, вече излетели, са били в обсега на радарните станции на Пърл Харбър. Американските пропагандни филми от типа на „Тора-тора“, го показват много смешно. Току що са монтирали радарната станция на един хълм и светкавично засичат самолетите, но нямат телефон да се обадят в щаба, защото още не им били прекарали телефонна линия и нямат радиостанции. И единият изпраща другия до една бензиностанция наблизо да се обади в базата. В действителност наистина командващият радарната станция е отишъл да се обади по телефона от бензиностанцията, но съненият дежурен, който му вдигнал, решил, че се шегува и само го буди рано в почивния ден.

Истината е, че президентът Рузвелт много се е нуждаел от подобно внезапно нападение, което да събуди желанието на американския народ да воюва. Нещо, което американският народ в този момент не иска.

Рузвелт и неговите съюзници в Конгреса на САЩ изповядват политиката на изолационизъм, тоест чрез доктрината Монро от 1824 г. са заявили „Западното полукълбо е наше и не позволяваме на никой да се меси там“. Нито Англия, нито Испания. „В същото време ние, САЩ, няма да се месим в другата част на земното кълбо“. Ще се бият в Атлантическия океан немци, испанци, французи, англичани и така нататък. Рузвелт разбира опасността от фашизма, който по един по-различен начин, се изповядва и от Япония, освен че са съюзници с Германия и Италия. И му е трябвал един подъл удар, за да събуди чувството за достойнство на американците. Затова и общото мнение е, че Рузвелт просто се е оставил да му нанесат удара по Пърл Харбър, въпреки многобройните предупреждения от разузнаването, от дозорите, които има военноморската база, изнесени на 500 мили навътре в океана, и дори леките малки схватки, които вече е имало между американските дозорни и японските нападателни кораби.

*Така например при имперска и съветска Русия се охранява базата в Севастопол – с малки бързи кораби, които патрулират входа на Босфора, и ако видят вражески флот да влиза в Черно море, веднага бият бойна тревога в Севастопол. Куриозното е, че и ние навремето държахме два ракетни катера от Созополската база, заради споделената отговорност във Варшавския договор. Те бяха на входа на Босфора, и трябваше да предупредят, когато България бъде нападната.