Българските таланти, българските творци са сред най-достойната част на обществото

24 май е най-чистият и светъл празник на духовността

Месеци наред всички ние се намираме в една нова ситуация, в която цели поколения за първи път попадат в такава непозната криза. Всичко е странно, страшно и необичайно. Едно активно време, динамично, в което живяхме и сега като че ли рязко се върнахме в безвремието. Месеци наред сме обладани от страх за здравето ни, страх за живота ни и страх за бъдещето. Като че ли изобщо заживяхме всекидневно залети денонощно от информация, която непрекъснато ни повтаря за поражения от болестта, страхове от болестта и смъртни случаи. Дните ни са съпътствани от страхова психоза от сутрин до вечер. По-трудно започнахме да усещаме радостта от слънцето, което изгрява, по-малко се радваме на песента на птиците, изолирани сме социално и не можем да се срещаме с близки и приятели. От тази непозната болест цялото ни общество, медици и правителство също изпаднаха в сложна ситуация. В страх на политика, която търси начин за оцеляването на хората, търсене на мерки за подпомагане на хората и паника, която ни обзе всички.

Позволявам си днес да говоря откровено за тази ситуация, тъй като дълбоко съм заинтересован от бъдещето и пътя, по който трябва да върви българската култура и българската духовност. Никога не съм се смятал за нищо друго освен за това, че аз съм част от нея. Затова тази тема е и важна, и тема, която силно ме вълнува. Често съм казвал, че войни, природни бедствия и болести като чума и пандемии са въздействали силно върху големите творци на света. Исторически факти говорят красноречиво за това, че в такива моменти са се раждали едни от най-великите творби на времето, тогава са създавани едни от най-драматичните произведения, филми и спектакли в световната култура - човешки, емоционално въздействащи и силни.

Спомням си силата на изкуството и силното въздействие върху психиката ми на един момент, запечатал се като плакат завинаги, като най-силния момент в един филм като „Титаник“ - как в цялата безнадеждност на потъването на кораба, в цялата тази драматичност единственото, което остава в съзнанието като светъл и топъл човешки лъч е оркестърът, който продължава да свири. Незабравимите звуци на музиката оставят малка капчица надежда за живите хора. Покъртителна сцена! 

Ненадминат остана в историята протестът на Пикасо срещу войната в Испания с картината „Герника“, която се намира в Музея на съвременното изкуство в Мадрид.

Няма да забравя един филм за Втората световна война, където години наред в една таванска стая в Германия крият един изключителен цигулар евреин, за да оцелее. И онази величествена сцена, когато съобщават по радиото за края на войната и той за първи път излиза навън, сред руините на бомбардираните улици, прашни, тихи и безлюдни и единственото, което може да направи, е да извади от кутията своята цигулка и да започне да свири. Точно в този момент от останалите в разруха сгради започнаха да се появяват образите на оцелелите, които уплашено си показваха лицата, за да чуят тези звуци. Плакат незабравим и плакат, който показва на света каква е истинската роля на изкуството. И колко изкуството, културата и духовността са важни и необходими в такива моменти.

Още е в паметта ми споменът за Хаити, когато в кадри на вечерните репортажи виждахме всеки ден хора тъжни, останали без близките си и без дом, гладни и въпреки всичко единственото, което правеха край вечерните огньове, беше да пеят и да танцуват. Това им даваше лъч надежда.

Убеден съм, че в такива тежки ситуации ролята на изкуството и културата е огромна. Точно в такива моменти ролята на изкуството е неимоверно голяма и нужна. Именно затова си позволявам в цялата тази паника да кажа, че държавата трябва да намери своята ясна позиция и политика да създаде условия и да даде възможност точно духовната сфера с цялата си мощ и сила да влезе в действие. Пред всичкия негативизъм, който трупаме във всекидневието си, точно духовността може да се намеси и да даде вяра и надежда в бъдещето. Защото въпреки всичко животът продължава.

Ние попаднахме в уловката на хаоса да говорим колко средства ще се отпуснат за помощи, на кой колко му трябва, откъде ще ги вземем. Публичните пространства са пълни с форуми за една заплата, две заплати, три заплати... и нито дума за пътя към надеждата. Да, това е нужно. Но най-важно е държавата да има програма, за да използва точно в този момент силата на изкуството. А това е хората поне за малко да повярват в живота си. Да, за това трябват средства. Безкрайно се зарадвах на инициативата на Народния театър да се четат произведенията на Вазов - малък лъч на разведряване. Плахите опити на някои театри, филхармонии и опери да присъстват онлайн в домовете на хората. Това е прекрасно. Правителството трябва да финансира точно тази форма на присъствие. Сега е моментът творците да не чакат затворени в своите зали по-добри времена - те могат да ползват улици, външни пространства, отворени сцени. Имаме прекрасни оркестри навсякъде, имаме прекрасни музиканти, актьори в театрите, имаме талантливи писатели и поети, имаме изявени художници именно за онези мечтани пърформанси, които трябва да бъдат правени, а не за държавните хранилки. Нека музеите ни да са атрактивни и живи и да се събудят от карантината. Имаме прекрасна консерватория, музикални и танцови училища, академии по изкуствата. Всички тези хора могат да бъдат най-прекрасния лек за душата на българина, докато човечеството търси ваксина срещу вируса. Вярвам, че това ще бъде политиката на нашата държава и съм готов да помагам с идеите си за това.

България притежава изключително много талантливи хора на изкуството. Винаги съм вярвал в силата на изкуството. Винаги съм повтарял, че и когато нямаш на софрата си храна, и надеждата е храна.

Дълбоко вярвам, че ако това е нашата политика, голяма част от отчаянието ще намери своя лек в изкуството. Нека надеждата замени отчаянието. Духът е спасението!

 Като човек на изкуството смятам, че българските таланти, българските творци са сред най-достойната част на нашето общество. Те са спасението.

Утре е 24 май, най-чистият и светъл празник на духовността. Това е празникът на езика, на който ние всички, независимо от етнос и религия, общуваме, обичаме и мразим, радваме се и страдаме, отчайваме се и се обнадеждаваме. Езикът, който ни обединява в името на един общ живот. Езикът на който се разбираме. Вярвам, че заедно с прекрасните и всеотдайни български медици и хората на духа могат да бъдат част от тази голяма надежда за оздравяването на един народ.