Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Българинът, като види много пари, се забравя и смята, че всички те са негови и всичко му е позволено

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Господин Буров, на какво се дължи това, че много български банки бързо се родиха и бързо фалираха?

- Това е национален въпрос. Плод на българския характер. Българинът, като види много пари пред себе си, се забравя и смята, че всички те са негови и всичко му е позволено. Ние не сме имали време, както англичаните, както немците - да обучим нацията си да уважава чуждия труд, чуждата пот, чуждата пара. В нашите банки винаги е имало по един-двама души, които са вярвали в себе си и са се смятали за богопомазани. Такъв човек в политиката е бил Фердинанд, генерал Михаил Савов, генерал Никола Жеков, д-р Васил Радославов. Те не признаваха чуждо мнение. Смятаха своето мнение за общовалидно. И слушаха само себе си и своите господари. Такива хора са най-опасни в банковия елит. Ето, в Русе се създава в 1882 година банка „Гердап“, но там още на първото заседание се взема решение на директора на банката, наричан тогава „разпоредник с парите“ (не управител, не главен шеф, а „разпоредник с парите“), да се проверяват личните му дела - също както на дожовете във Венеция от специална комисия. Тя да може да влиза в дома му, да проучва живота му, да следи за приятелите му - и най-важното, той, докато е разпоредник с парите на банката, да не напуща Русе. Да живее там. Да работи една година без почивка - освен ако не се разболее сериозно.

Защото един банков директор може да прави комбинации зад гърба на управителното тяло.

Може например да отпусне голям заем на свой приятел, като пренебрегне друг, който би спечелил повече и би бил добър клиент на банката. Всяка банка живее от клиентите, които печелят, а не които живуркат или губят. Затова си има група от психолози и стратези. Тая група проучва доходите на клиентите, техните търговски операции или чифлици. Дава доклад - платежоспособни ли са те, или не. И чак тогава се отпущат заеми. В София работеше клон на Дойче банк в Берлин през 1917-1927 година. Централата u имаше над 220 милиона райхсмарки капитал - грамадни резерви, грамадна клиентела - това бе една от най-мощните банки в Европа. Не на света, на Европа. Но тази банка не даваше пари, докато не се увери, че този, който ги взема, ще ги върне с лихвата и ще благодари. И ще стане предан приятел на Германия, вечен клиент на банката. Банковото разузнаване се стреми да даде съвършено точна информация за клиента, който иска пари. В София освен Дойче банк така постъпваше и Интернационалната банка.

- Къде се намираше тя?

- На улица „Граф Игнатиев“ №5.

- Частна или държавна банка беше тя?

- Държавна.

- Кога се основа?

- През 1922 година. Основа я правителството на Стамболийски. Една умна и благородна идея имаше в нея. Да насърчава, да кредитира външната търговия. Да разузнава на световните пазари.

Стамболийски пресметна, че в България има вече достатъчно стоки и главно добитък за продан, и започна да търси пазари. В Луковитско, Плевенско, Търновско, Шуменско се основаха дружества за търговия с жив добитък, за разплод. Подобриха се отношенията ни със съседите. Търговията се оживи. И тази банка координира цялата външна търговия. Тя - тази банка - сконтираше портфейла на всички търговски и фабрични фирми. Нейното разузнаване проникваше навред. То бе по-голямо и по-префинено от разузнаването на самата Българска народна банка. Ние, банкерите, се събрахме на заседание в дома ми и обсъдихме какво да правим с тази банка, преди още тя да бе се родила. Ние следяхме отблизо всяко едно начинание на Стамболийски. Плашехме се от него. Този селянин с тази банка ни бъркаше в джигера. Той знаеше нашите банкови операции. А такова нещо не се прощава. Питахте ме вчера, господин Памукчиев, защо свалиха Стамболийски? Защо падна той? Падна именно заради тези неща - заради тези стопански маневри, които той правеше. Не за друго. За политически грешки не свалят - свалят за падение, за разруха.

Защо падна, ще попитате господин Памукчиев, правителството на Никола Мушанов на 19 май 1934 година? Защо го свали Кимон?

- Защо?

- Именно заради стопанската разруха, която докара то. Тя не бе докарана само от Сговора. Нито пък от предишното правителство на Стамболийски. Правителството на Блока докара още по-голяма разруха. Никой не е казал до сега грешките на правителствата на Ал. Малинов и на Никола Мушанов, от 21 юни 1931 година до 19 май 1934 година. А тези две правителства разрушиха последните бентове на народния гняв, на народното недоволство и вашата, червената сган, се развилия и се развихри. Тя бе разложена, тя бе покварена във върховете си - но народът долу беснееше и се бунтуваше. Тогава Кимон дойде и свали правителството на Никола Мушанов и премахна партиите. От това спечелихте само вие - комунистите. Защото народът помисли, че вие сте на прав път и вие ще му помогнете. Наивен народ. Наивни хора. Те - простите хора - искат да вярват в нещо. Те обичат да бъдат подхранвани с велики илюзии - за добро, за правда, за свобода, за човещина, за благородни и красиви отношения между народите. Заживяват с тези надежди и искрено вярват, че има партия и водачи, които ще им донесат тази свобода и този идеален живот. На всичко отгоре, намират се наивници - политици, като Асен Златаров, които пишат книги „В страната на съветите“ и идеализират и без това идеализираната представа за едно общество, което никой не е виждал и никой не познава.

Асен Златаров бе сладкодумен оратор. Аз съм слушал негови речи. Инженер Вълков бе сто пъти по-добър оратор от него. Велко Великов - също. В политиката, господин Памукчиев, трябва да има повече оратори. И то големи оратори. За жалост вашето младо поколение не вижда такива оратори. Хора като Асен Златаров създадоха един култ към Русия, култ към новото в Русия - култ, който се налагаше бавно, бавно сред бедните, гладните и отчаяни хора.

Този култ растеше.

Набираше скорост като лавина.

И той ни помете в края на краищата. Заедно с нас и нашите банки, нашите кантори, нашите банкови разузнавания.

Те минаха на служба в милицията. Срещам един, който работеше някога в нашата банка, а сега бе началник на търговски кантори. Дошъл тук, в Дряново, да изкупува добитък. Какво падение. Престори се, че не ме познава. Избяга от мене. Изчезна. Падение. Грозно падение. А да работиш в банка бе някога велика чест, както да работиш във външното министерство. Голяма чест бе. Особено за млад човек.

Оттам се формираше характерът на човека.

От банките излизаха политици и дипломати. Защото банката е и политика, тя е и дипломация.

Стамболийски обяви, че ще управлява двайсет години и ще даде властта на вас, на комунистите. Това преля чашата и го погуби. Това е стопанската му политика.

Аз познавам историята. Знам нейните пружини. Знам за какво плаче тя. Историята плаче за един обективен историк.

(Следва в утрешния брой)