13 български пристанища са строили галерите на султана не по най-честния начин

Определени селища имат задължението да секат дъбов материал за гредите и кила на кораба

Интересът към разузнавателните и контраразузнавателните служби напоследък, във връзка със случаите „Бабченко“ и „Скрипал“, накараха мнозина да се обърнат към историята на тези организации. Малко хора знаят, че съвременните тайни агентури са организирани въз основа на създадената в ХV век Венецианска разузнавателна служба. След падането на Константинопол и Византия под османска власт се завършва овладяването на почти целия Балкански полуостров. Венеция обаче десетилетия по-рано е осъзнала, че главният й противник на изток, който може да нанесе много сериозни щети на търговията й с Изтока, е Османската империя.

Ето защо се наема да организира ефективна служба за събиране на информация преди всичко, а ако понякога потрябва и някоя и друга мокра поръчка. Разбира се, отчитаме, че тогава всички държави са имали някакво разузнаване, още от Античността. Но те са крайно неефективни, защото разчитат на случайности, на куриери и т. н. Затова Венеция организира служба, която трябва да събира информация по определени точки: какви са финансовите възможности на Османската империя – тоест, колко пари събира от данъци; какви са морските възможности на империята; списък на великите везири, които всъщност са правителството на империята, техният произход и характеристики, включително психологически; накратко кой дърпа конците в Османската империя, кои са любимите жени на султана и т. н.

Определя се да има резидентура – това обикновено са посланици в Константинопол, които насочват своите агенти и събират техните доклади. Веднъж на две години баюлите, така се наричат венецианските посланици, пишат генерален доклад до Великия Дож на Венeцианската република. Тези доклади са били засекретявани и не са били размножавани. Въпреки това се твърди, че редица чужди разузнавания, като ватиканското и флорентинското, са получавали копия от поне някои доклади.

Какво съобщавали венецианските посланици, например по най-важната точка, тъй като Венеция е морска държава – състоянието на бойните възможности по море на османците. Те предават нещо, което е изключително интересно и за нас. А именно, че османският флот се строи в 13 пристанища в Черно море. Срещу което населението им се освобождава от данъци. Тези пристанища са Созопол, на първо място, с най-много християнско население, а след него Поморие, съответно със 696 и 693 семейства. На север е Варна и т. н. Организацията е изключително сериозна. Това население е освободено от други данъци и им е дадено от 1 май до 1 септември в годината да построи, съответно на броя жители, от една до шест галери – основният боен кораб в следващите два века.

Те успяват между другото да предизвикат един поток от необходими материали, които текат като конвейер към тях в продължение на десетилетия през ХV, ХVІ, ХVІІ век. Изсъхнал дървен материал е добиван от Странджа. Определени селища имат задължението да секат дъбов материал за гредите и кила на кораба; там, където има чам, пък правят дъски за обшивката на кораба, която трябва да бъде сушена поне две години. Пирони, както и всички други железни части на галерата, на брой 4 000, се изработват в далечния Самоков. Там не се са правели само оръдия. Освен това ако в Созопол построят галера преди 1 септември имат право да я използват и пренасят камъни и дърва нагоре-надолу за голямото удоволствие на венецианските разузнавачи.

За тяхно още по-голямо удоволствие те съобщават, че населението на тези 13 български пристанища краде много. Краде изсъхналия дървен материал и слага на негово място прясно набичен такъв. Но, пишат венецианските разузнавачи, какво си мислите уважеми Дож, след два месеца плаване на такива галери се отварят пробойни, в които човек може да си вкара юмрука. Започват да текат, губят скорост и т. н. И, пишат още венецианските посланици, така християните отмъщават за насилието, което турците упражняват срещу тях. В тези селища обаче няма турци, не се упражнява насилие, да ме прости Господ, ама нашите хора просто си крадат. Както правеха до последно, докато още имаше държавен риболов и държавни корабоплавателни компании.

Друг интересен факт е откъде турците наемат хора за екипажи на галерите. Както всички знаем, екипажите на галерите са от роби – нищо подобно само 30 от общо 300 галери в османския флот, през целия този период имат роби на борда. Всички останали са с екипажи от волнонаемни моряци, които турците вземат от къде мислите – от Италия. В частност Калабрия, един регион неусвоен от италианските градове-държави. От който Венеция също наема моряци за собствения си флот и да поддържа пиратските флотилии, които в мирно време нападат Османската империя. Именно за това османците не смеят да строят кораби извън Дарданелите – иначе там веднага пристига някаква флотилия, която помита всичко. И венецианците казват: не сме ние – нали сме съюзници. Това е вярно, но само формално от международно-правна точка.

Турците си отмъщават като наемат берберски пирати, араби, които да нападат Венеция и нейните владения в Средиземно море. Оказва се обаче, че над 60 000 калабрийци работят в османския флот като моряци, капитани, боцмани и т. н. Живеят в един квартал в Истанбул, който се нарича „Нова Калабрия“. Но други групи работят по българските черноморски пристанища. Когато попаднах на тези документи, си обясних защо созополските рибари, включително тези, които се водят за „гърци“, не използват гръцки думи за компонентите на лодката. Така например, созополските рибари до ден днешен казват на мачтата „албер“, което идва от „алберо“, което на италиански език означава дърво; така е и с имената на морските ветрове – на всичките около 16 имената им са с италиански произход - в Сопозол наричат северния вятър „драмодан“, което идва от италианското „трамонтан“.

Много интересни данни дават италианските разузнавачи за други страни от българския живот в тази епоха. Така например кръвният данък – те казват, че той се взема на възраст 12-16 години и отнетите деца не са чак толкова много. Целта му не е да се набира войска за султана, а са се търсели за администратори за неговите провинции – такъв е бил законът. В течение на времето българите се научават как да го заобикалят. Купуват деца на овдовели туркини, което е било строго забранено – да влизат турци в еничарския корпус, държавната или военната администрация. Чак, когато ги проверяват на сборовете в Константинопол, констатират, че броят на обрязаните непрекъснато расте. През 1632 година турчетата са вече 95% и султанът решава да отмени данъка, защото загубва смисъла си.

(Продължение в следващия брой)