Биволското търпение е още по-страшно, когато се комбинира с липсата на отговорност

Защо българинът мрази правилата

„Иииии, разбързали се! Какво пък толкова?“ Така обичайно посрещат молбата ми да освободят лявата „скоростна“ лента на ескалаторите в София – независимо дали става дума за метрото или в мола.

Не, не е чак толкова голям проблем, ще се съглася. А в същото време е проблем. И не само защото ще се забавя с още няколко секунди, рядко минути. И не само, защото по един типичен влудяващ начин отново се сблъсквам с родната гордост от непознаването и/или незачитането на правилата.

Най-много ми тежи поредното твърде явно натрапване на тъжната истина, че все още се борим с дълбоко вкорененото усещане, че времето ни е безценно - но тъкмо в обратния на обичайното смисъл, че е без стойност. Много лесно сме готови да го жертваме, често по безсмислен начин. Според мен не толкова защото живеем в щастливия балон на заблудата, че ще пребъдем вечно, а по-скоро защото голяма част от нас „закачиха“ от онзи строй, при който времето течеше сякаш по-бавно, изпълнено с лекотата на битие, лишено от твърде много избор и твърде много информация. Време, в което денят свършваше „с първа програма“.

Дали масата все още е неподготвена за новата реалност и нормално ли е след десетилетия все още да говорим за „адаптация“?

Промяната на нагласите не е процес за една нощ, неизбежно е и специфичното забавяне от издигането в национални герои на онези, които се борят срещу системата. За справка - Андрешко, на чиято ловкост да измами данъчните поколения наред се възхищавахме в училище. Но сякаш днес пропастта между онези, които вече приеха промяната, заживяха в нея и децата им също са в този „нов свят“, и другите - неприемащите, неразбиращите, нежелаещите да продължат напред - е все по-голяма. А като казват индианците (откраднато от една конференция), скоростта на племето се мери по бързината на най-бавните.

За мен липсата на желание да се движим напред и липсата на разбиране да пуснем по-бързите има много по-сериозен аспект. И ако завистта е причина за второто, то много по-страшно е първото. Не само защото „движението е здраве“. А заради причината, която го обуславя. И това е чакането. Психологията на стадото, което се чувства добре и комфортно в своята неподвижност.

Липсата на усещане, че за да продължиш напред, трябва да се движиш. Че от теб самия зависи дали ще продължиш и с каква скорост. А че ще стигнеш до края, по един или друг начин, е единственото сигурно, както знаем.

Чакането, биволското търпение са още по-страшни, когато се комбинират с липсата на отговорност. Прехвърлянето й на някой друг, който трябва да се грижи за нас, сякаш сме неспособни да разсъждаваме, лишени от всякакъв опит живи същества (за разлика от “хора”), които трябва да бъдат отглеждани от … например държавата. По време на „Битката на талантите“ социологическа агенция „Тренд“ изнесе данните от проучване, според което не просто 330 хил. българи са демотивирани (и това само сред безработните), от дългите години, през които са изключени от пазара на труда, но огромната част считат, че държавата трябва да направи нещо по въпроса. Когато липсата на образование, липсата на квалификация и липсата на желание да се развиваш като индивид за теб не са проблем, тогава проблемът опредено лежи другаде.

Единственото положително в случая е, че тъкмо тези професии, работните места в които евентуално биха били заети от сега демотивираните, изцяло ще бъдат поети от роботите. Последиците, от друга страна, биха могли да са негативни и тежки - какво могат да правят тези хора? Дали просто ще ги отглеждаме, например с минималния социален доход, за който е модерно да се говори през последните години? И - ако продължим в сферата на конспирациите и все по-актуалните на фона на бурното развитие на фармацевтичната и медицинската индустрия (надявам се) филми-фантастики - дали те просто ще станат донори на органи за онези, които искат (и имат възможността) да удължават живота си почти до безкрай?

Има за какво да помислим. Докато пътуваме заклещени, пилеейки ценното си време, между неподвижните маси от хора на ескалаторите.

Спим ли, чакаме ли някакво поредно „събуждане“ или просто това е мъдростта на древна нация, която знае, че светът не се променя за едно поколение? Но! От друга страна ще имаме ли времето като човечество да продължим достатъчно дълго, за да изпращаме отново позакъснелите си предприемачи (този път както личи по всичко на Изток, вместо на Запад), откъдето да се връщат с нови идеи, нови технологии и нови контакти.

Инвестиционната политика на Китай, изследванията за „най-умни нации“ променят малко центъра на събитията, но едно е сигурно - този център не е България и по нищо не личи, че някога ще стане.

Колкото и да се опитваме да покажем, че това не може да ни притесни, защото в живота най-важен е купонът и забавленията (в които май също не сме водещи, нито по оригиналност и пресичане на границите, слава Богу, нито по създаване на истински емоции - повече наблягаме на постоянното им притъпяване, най-често с алкохол) - та колкото и да демонстрираме безразличие, всяко нещо в ежедневието ни предизвиква сериозен сблъсък между действителността и нашите вътрешни потребности да подхранваме безграничното си его.

И обратно по ескалаторите нагоре-надолу, защото те остават от малкото управляеми от нас инструменти за демонстрация на изкривена представа за собствено величие - аз правя, каквото реша и където реша, независимо какви са правилата (ако отново си припомним “народната мъдрост” за закона, който е просто ‘врaта у пoле’), независимо дали безсмисленото ни запъване по средата на лявата лента пречи на някого, а понякога и просто защото сме твърде уморени - да гледаме, да мислим,… да живеем. Това е нашето звездно време, в което излизваме единственото наистина ценно - времето си, за да си създаваме илюзията за контрол върху живота, за безгрижни забавления с още по-безсмислени дейности като разходки по магазините и споделяне на отсъстващи ценности с други мили хора, страдащи от същото.

Бих сложила тук край, но предпочитам типично по американски да се обърна към позитивното. Към онези, които се противопоставят на затлачената липса на гъвкавост и тичат по ескалаторите в обратна посока, само и само да открият своята динамика, независимо от повсеместния сън утопия наоколо. Към онези, които на висок глас поставят въпроси. Защо не се спазват онези рисунки, които дори на 5 годинки можеш да ги разбереш, и без да умееш да четеш. Само малко тъга няма как да не се промъкне между цялото.

Онази тъга, която тихо, но настойчиво шепне, че по нашите ширини не сме привърженици на американския хепи-енд, а по-скоро на гръцките (да не го модифицираме допълнително с други географски названия) трагедии. и че тези, младите, към които гледаме, най-вероятно ще продължат да тичат по ескалаторите. но не тук. не при нас. Ако още ни има.

* Авторката е експерт по бранд мениджмънт.