Образованият и мислещ народ е по-лесен за управление и по-труден за манипулация

Признавам си, че за да седна и да напиша тази статия, ми беше необходимо доста време и енергия. Доста мислих, наблюдавах организма, наречен „общество” и разсъждавах над темите, които ни вълнуваха през последните дни, седмици и месеци. Защото всеки ден, всеки час има нова „шокираща” новина, нов „гейт”, нов скандал, участниците, в които, се оказват случайни актьори в обществената режисура.

Всичко от заплащането на медицински бележки, през закупуването на военни самолети, чак до борбата за независимост на Каталуния. Теми, в които, убедена съм, не всеки е вещ. Теми, които оформят облика на съвременното българско общество, слагат знак за равенство между „интелигенция” и „обикновени хора” и доста често

дискредитират мнението на експертите,

поставяйки на преден план позицията на масите. Теми, които несъзнателно отнемат вниманието ни от истински важните неща, замъглявайки ума ни със случки от злободневното ежедневие.

Дали ще се заплащат медицинските бележки успя да стане тема номер едно, но къде остана темата за далеч по-важното - бюджет 2018? Изборът какво да следим може би е несъзнателен (пустият стаден принцип!) и това често е продиктувано от теми - ластици, които позволяват на нажежени и атрактивни телевизионни спорове да запълват медийното време.

Оставяйки настрана хегемонията на цирковото изкуство в ефира, аз съм изключително доволна от това провокиране на социалните пластове, диалог, напрежение, поляризиране - един бълбукащ котел, пълен с многообразие от мнения и ясно (и къде не чак толкова) аргументирани позиции. Не само, защото в „спора” се ражда истината, но и защото това е ясен белег, напук на широко разпространеното мнение за цензура, че вървим по стъпките на развиващ се индивид, който търси себе си.

Ако позволите тази метафора, бих сравнила България в момента с тийнейджър-бунтар, който се опитва да намери посока в живота си с цената на много „гейтове” и малко спокойствие. Защото онова пеленаче, което се хранеше на кръгъл час и спазваше добре познатите правила на социализма преди 30 години, вече порасна. И вече

оспорваме

всеки един закон,

наредба и предложение не само защото искаме или трябва, а защото можем.

От краткия ми опит в държавната администрация си дадох сметка, че държавата е елемент, който постоянно и непредсказуемо променя агрегатното си състояние - за секунди се вледенява, нажежава, а понякога и избухва в пламъци. Управлението на тези процеси е толкова сложно, че може би цял един живот не би стигнал да вникнеш в същината им из основи. И макар да бях част от скептиците, които с лекота повтарят думите на вездесъщия (ще използвам този актуален епитет) герой на Алеко Константинов - Бай Ганьо, че всички са „маскари”, мога категорично да заявя, че не всички са такива. Поставянето под общ знаменател е

белег на една маргинализация

на обществото от политическия живот в последните години ( а и не само). Има толкова много хора, обществнопризнати личности, които работят в посока подобряване на живота в България, но остават незабелязани, защото тийнейджърът не оценява усилията на родителите си, когато му купят нова раница - той само мрънка, че не е отишъл на дискотека.

„Маскарите” са синдром на недоволството на един подрастващ, който в търсене на себе си, обругава всеки авторитет, който се опитва да му даде посока. „Маскари” можем да станем и ние, ако в един момент от живота си решим да дадем нещо от себе си, в името на България, защото нали „всички са еднакви”.

„Маскари”, обаче, не е само център на негодуванието на един народ - това е и модел на кражби, които остават заметени под черджето на входа на институциите. Усилията за създаване на ново антикорупционно звено („Антимаскари”, защо пък не?!) водят само до поредния медиен blur, от който не става ясно - ще се борим ли с корупцията по високите етажи или ще си седим на партера, залавяйки полицаи от Пловдив за „такса спокойствие” на телефонните измамници?

Обществото ни се развива с бързи темпове и все по-често ще задава въпроси. И всеки, който е част от политическия и дипломатически кръг, ще трябва да се научи да ползва думите по-умело. Нима и Христо Стоичков не подбра грешните думи в грешния момент? Липсващото звено в израстването от тийнейджър до зрял човек е поемането на отговорност. Нещо, на което все още не сме се научили.

Бълваме словесни нападки,

но не се ангажираме с казаното и в момента, в който поредният гейт чука на врата, идва и поредното дело за клевета - иди доказвай кой крив, кой прав. Руският режисьор Андрей Кончаловски е казал: „Аз не знам, какво е това интелигенция, аз знам, какво е това интелигентен човек - това е човек, който е осъзнал отговорностите си повече, отколкото своите права”. Отговорността да бъдеш е далеч по-тежка от правото да бъдеш - защото едното ти се полага по презумпция, а другото е функция на твоята социална ангажираност. Да застанеш зад думите си, зад действията си, зад всичко онова, което те прави равноправен член на обществото.

Когато проумеем това, България ще порасне и ще бъде не просто като 110 хиляди квадратни километра на картата на Европа, но като седем милиона европейци активно работещи в името на стабилна икономика и здрав социум. Когато проумеем това, ще дойде и залезът на „маскарите”, за да направи място на изгрева - изгревът на една нова България. Защото винаги съм била на мнение, че образованият, мислещ и ангажиран народ е по-лесен за управление и по-труден за манипулация.

*Авторката е журналист, блогър, пиар и говорител на служебното правителство на проф. Огнян Герджиков. Тя беше и водеща на предаването “Десет” на телевизия Bulgaria ON AIR.