Историята е бъдеще

Тоталитарният режим, по съветски образец, имаше много по-злокобна cancel-култура, отколкото днешните извращения на либерал-прогресистите

Историята е бъдеще. Защото няма бъдеще без история. И който обещава бъдеще, ако се забрави историята - истинската, а не подменената - диктувана от този или онзи потиснически режим, е фалшив герой, който иска да открадне бъдещето за себе си.

Ще познаете тази порода фалшиви герои по усмихнатата лекота, с която обясняват, че "било, каквото било - да гледаме напред". Тази максима може да е валидна за индвидуалния живот и за семейната общност, но е противопоказна, когато става дума за държавата и обществените процеси. Неслучайно първата задача на едно антидемократично управление е да изличи неудобната история и да си съчини своя история, нашарена с изфабрикувани, преиначени или превратно интепретирани събития. Защото историята е ключова за разбирането на бъдещето и за посоката, в която то се развива. Историята на социализма с нейните марксистко-ленински и кланово-партийни догми е точно такава - фалшива история. По-радикалните режими отиват още по-нататък - направо забраняват историята, свеждат я до "бял лист", своеобразна лоботомия на обществото.

Типичен пример е режимът на "червените кхмери" в Кампучия. Високо образованите в престижни френски университети камбоджански марксисти и маоисти около Пол Пот и Йенг Сари заличиха историята, обявиха “година нула“ и превърнаха страната в огромен трудов лагер. претвориха в кафкиански ад своите налудничави идеи за трансформация на обществото в името на “социалното равенство“. Избиха градското население, защото е покварено от “буржоазни пороци“ и “слугува на колониализма“. Всички деца над 7-годишна възраст бяха отделяни от семействата им и въдворявани в интернати, за да бъдат научени на “правилни“ мисли. Китайската "културна революция" на Мао Дзедун и оторизираните от него разбойнически младежки шайки - хунвейбините, е друг такъв пример. Онзи ден и режимът в Кремъл обяви, че вече пише нови учебници по история, в които очевидно ще вложи целия лъжовен пропаганден наратив, с който глорифицира и обосновава своята варварска агресия срещу народа на Украйна.

Замислих се за всичко това (за пореден път), провокиран от един случаен разговор преди дни с един възрастен човек, вече над 80-годишен.

Спря ме на улицата, следял редовно мои публикации и заговори за местните избори в София. Живял е около ул. “Солунска" като малък. Баща му бил търговец - имал два магазина за подправки, чай и кафе. Но един ден в годините след преврата от 1944 г. у тях нахлула въоръжена банда от комунисти, размахали някаква "заповед" и ги изхвърлили от собственото им жилище. Имали "буржоазен произход". По разказите на баща му, след време там настанили фамилията на някакъв високопоставен функционер на тоталитарния режим. Получил го с техните фамилни мебели, с красивата дърворезбована спалня на родителите му, с импозантния библиотечен шкаф с витрина... Пладнешки грабеж. Казано с актуалната днешна терминология - семейството на моя събеседник било "канселирано". Тоталитарният режим, по съветски образец, имаше много по-злокобна cancel-култура, отколкото днешните извращения на либерал-прогресистите. Човекът видимо се развълнува и продължи да разказва как е чувал от баща си как е ходил от време на време да погледа жилището си отдалеч. Често заварвал там черната държавна "Волга", в която се качвали усмихнатите деца на комунистическия функционер, за да ги водят я към училище, я към почивните станции на висшата комунистическа номенклатура. Стискал зъби и с насълзени очи се връщал в крайния квартал, където били запратили неговото домочадие. Тук дядото внезапно замлъкна. Постояхме малко така. Той плачеше. И накрая каза: "Знаете ли, утехата ми беше, че поне ще умра във времена, когато ние, хората, чиито съдби бяха прекършени от комунизма, победихме. А то какво се оказа - сега внуците и децата на нашите мъчители искат властта, вижте го онзи хрантутник Терзиев...". 

И е прав, при това не само от гледна точка на своята лична съдба, а и от гледище на историческия процес - свидетели сме на контрареволюция на мрежите на стария режим. Това е и големият морален въпрос на предстоящия местен вот в София. Защото в този вот ще се сблъскат истинското и подмененото бъдеще. Истинското, което не приема конформистката максима "каквото било - било", или пък перфидното: "младите не се интересуват от миналото". И подмененото, което ни храчи в лицето с надменна физиономия: "властта ни се полага, защото ДС-историята, която ни е дала трамплин с пари, ресурси и връзки, е без значение". Ако трябва да олицетворим това с кандидатите, които до момента са на терена, то Вили Лилков със сигурност е от страната на истинското бъдеще, а Терзиев и цялата камарила от негови клакьори, начело с оперетната фигура на Борис Бонев, са говорителите на подмененото, на откраднатото ни бъдеще.

Ключът за кметския вот на София обаче е на първо място в ГЕРБ. Предстои да видим какво ще посочи техният морален компас. Ако застанат на страната на истинското бъдеще със своя кандидатура или пък с подкрепата за Лилков, те имат шанс да си възвърнат облика на "голямата дясна партия". По-малко ключе, но все пак ключе държи БСП. Не защото има някакъв шанс за успех, а защото червените гласове на втория тур за кмет ще отидат преимушествено за подмененото бъдеще, т.е. за "тяхното момче" от ДС-фамилията. Няма да им е за първи път да гласуват за "десницата" - сегашните районни кметове на "Демократична България" в София бяха избрани благодарение именно на червените гласове. Нищо, че за пред десния електорат се правят на антикомунисти. Сигурно и сега ще се случи нещо подобно. Иначе, БСП играе все същия отдавна омръзнал на всички номер - имайки нулеви шансове да спечели кметския пост, издига външно за партията лице, за да може да каже след очаквания провал - нашите хора не харесаха тази непартийна кандидатура, другия път трябва да издигнем ярка партийна фигура. Прилагат тази апаратна хватка вече няколко пъти, за да залъгват клетия червен избирател и номенклатурата в градската организация на БСП да си стои непокътната, въпреки системните загуби. Разбира се, тяхното алиби е, че така преследвали "широката периферия". Но докато я преследват, изгубиха голяма част от твърдия си електорат.

Въобще, тазгодишните избори в София са стратегически не само заради важното си значение за националната политика. Но и защото ще покажат дали нацията ни е в процес на напреднало разложение, или още не е изгубила своите морални ориентири за добро и зло. Дали помни и разбира историята, което значи, че има бъдеще. Или махва с ръка и тръгва слепешката напред, докато старите барони на тоталитарния режим доволно потриват сбръчкани кунки, че вече официално и безцеремонно техните династии яхват българския народ.