Чувството, че сме в годината на Оруел, е малко пресилено

Как точно използват МВР, ДАНС и ГДБОП разрешенията от съда, само един Господ знае

У нас днес всеки може да каже, че го подслушват - че записват телефонните му разговори, че са турили бръмбари в канцеларията му, че следят с кого си ляга... Може. Стига само да има желание - да се чувства значим с това, че тайните служби го наблюдават, да смята, че така си прави политическа реклама или да си търси повод да иска оставки - на предишното правителство или на сегашното. Може, да. Като нищо може да се оплаче от телевизора или да викне на площада: „Подслушваат меее! Нарушават личното ми пространство, душат ми под чаршафите!“ А може и по 3 пъти на ден да го прави. Няма кой да потвърди думите му или да ги опровергае - не и така, че да му повярват. Няма кой - нито в лично качество, нито в институционално.

Ето, спецсъдът завчера съобщава: проверил в регистрите и видял, че не е давал разрешения да се подслушват политици от „Демократична България“, „Има такъв народ“ и „Изправи се, мутри вън“.

Най-вероятно това е така. Но то съвсем не е причина въпросните политици да спрат да твърдят, или да престанат да мислят, че са били шпионирани по време на протестите срещу кабинета „Борисов“.

Защо не е причина? Първо, защото не е работа на спецсъда сам да се проверява - за тия проверки има цяло национално бюро създадено. И второ, защото е ясно, че разрешения за политическа употреба на СРС-та нито се искат, нито се дават. Знае се, че тази употреба е престъпление - тя не е в обществен, а е в частен интерес - и за нея си има в закона наказателен текст.

Широко известно е как се заобикаля закона обаче - у нас тия неща са като вица за Гарабед шпионина от третия етаж. Заобикаля се през няколко възможности, дадени нарочно или случайно на репресивните органи от законодателя. Първата възможност е в „неотложни случаи“ да се прилага СРС преди да се даде разрешение. Втората е разрешението да се поиска за други „лица“, с които интересното „лице“ е в постоянен контакт - и така да се дава за Иван, а да се слуша Драган. Третата е разрешението да се вземе за някой прочут бандит и до неговите телефонни номера да се добави номера на прочут политик. Четвъртата: в искането да се впише член 253 от НК например - за пране на пари, което е тежко престъпление, подлежащо на разследване със СРС - а до него още 2-3 члена за каквото им скимне. Има и други: Прокуратурата да поиска да се оборудва с жици помещение без да има дело, свързано с него. Какъв u е проблемът? Искането е една бланка - с името на обекта, телефоните му и членовете от кодекса. Няма проверка кое как е, това ли са телефоните на човека.

Председателите на окръжните съдилища (не само председателят на спецсъда има това право) слагат на тая бланка парафи, регистрират подслушването и това е. Свобода за подслушвачите! 95% от исканията на ченгетата се парафират с „да“. А те си имат и законни основания да унищожат материалите с подробности от личния живот на хората, ако ги погнат: СРС-то е прекратено, изтекъл му е срокът, или заявителят се е отказал да прави от него веществено доказателствено средство. Така следи от престъплението им изчезват.

„Подслушването е като проституцията - и да го забраниш, ще го има“, казва агент от ДАНС. Тая приказка си върви в службите от времето на „Бръмбаргейт“ - помни ли го някой? „Труд“ излезе тогава с челно заглавие: „Подслушват главния прокурор. Война в държавата!“ Има-няма двайсетина години минаха оттогава, а подслушването в частна полза си остана и в битието, и във фантазиите ни, само дето изпадна от първите страници - скандалите с него омръзнаха на читателите. Една и две ли бяха разработките със звучни имена: „Червеи“, „Гризачи“, „Хамстери“, „Таласъми“, „Гном“, „Лиани“ - и всички до една безрезултатни. Затова и съобщението на ген. Атанас Атанасов, че били подслушвани над 30 партийни лидери и водачи на листи в последните избори, не стана сензация. Но пък отвори дума за партията, на която е съпредседател, за оставките на тоя-оня и тъй нататък. А дума дума вади. Познато.

На 21 май прокуратурата обяви, че се е самосезирала от думите му и е наредила Националното бюро за контрол на СРС да направи проверка в МВР, ДАНС и ГДБОП, откъдето според генерала са пускали уши на протестиращите партийци.

Е, добре. Първата безпрецедентна проверка на прокуратурата за подслушването е при управлението на Костов, когато Атанасов е шеф на службата за сигурност. Тогава се съобщава, че само през 2000 г. съдът е издал 10 000 разрешения за подслушване. Само за 250 от тях МВР е дало обратна информация на прокуратурата, а тя е преценила, че само в 100 случая чутото може да се използва като доказателство в съда. Така под знамето на борбата с престъпността е събрана информация от личното пространство на хиляди граждани. Две десетилетия са белязали държавата оттогава с технологичен, ако не с демократичен растеж. Аналоговото подслушване е демоде. Инсталират се на телефоните устройства - и частни фирми го правят - и всичко, което е в айфона ни, може да стане достояние на службите. Смяната на паролите не помага, следят чрез биометричните данни. А софтуерите за следене на карантираните от ковид им помагат - те са създадени в полза на общественото здраве, но са полезни и на такива „служители“, които не правят разлика между подслушването и проституцията.

Вярно, с годините се подобри правната уредба за СРС-тата. Прие се, че съдът разрешава използването им и то по дело, иначе не може. Но как точно ги използват МВР, ДАНС и ГДБОП, знае само един Господ. Никой не контролира отблизо подслушвачите. Да, създаде се бюрото за контрол на СРС-тата, но през 2017 г. тогавашният главен прокурор Цацаров порица в парламента шефа му Бойко Рашков. Защо? Защото направи това, за което получава заплата - внесе годишен доклад за злоупотребите на прокуратурата, МВР и ДАНС. Цацаров излезе на трибуната и заяви: „Подслушване на политици? Няма! Подслушване на магистрати? Няма! На журналисти? Няма!“ Никой не го попита откъде знае това, след като по закон прокуратурата може само да иска, но не и да инспектира шпионирането на гражданите.

И така, никой днес не се съмнява, че властимащите ползват службите за контрол над политическите и личните си врагове. Несъмнено е също, че подслушването е техен инструмент - и в оперативните дела, за които им плащаме, и в изработването на компромати в предизборните кампании, за което получават неследващи се дарове. Несъмнено е и това, че в контролирането на своенравни журналисти, министри и депутати има състави на престъпления. Съмнително е обаче, че престъпленията този път ще бъдат наказани.

Ген. Атанасов най-добре знае, че подслушвачите са почти неуловими - нищо, че са длъжни да оставят копирани на 2-3 места следи. Той самият беше подсъдим за микрофоните и жиците, които се намериха в апартамента на главния прокурор Филчев. И беше оправдан. И другите подсъдими по делото „Бръмбаргейт“ се отърваха - макар да стана ясно, че „бръмбарите“ са налазили освен Филчев и живущите в цял блок.

Ами цецомобила? Даже прокуратурата не разбра, май, какви ги е вършил един специален „Кечър“-подслушвач, който е бродил край резиденциите в Бояна, докато си е стоял по документи в гаража. За тоя „кечър“ осъдиха тогавашния министър Цветанов, докато беше паднал за година от властта, но го оправдаха, когато неговата тогавашна партия спечели изборите пак.

Има само едно довършено наказателно преследване за безобразното слухтене на ченгетата. То е срещу председателката на СГС Владимира Янева - че им е разрешила по разработката „Червеи“ цели 500 дни СРС-та! Осъдиха я на 1 година условно.

Ежегодно е имало нерегламентирано подслушване за натиск и сплашване на политици, магистрати и журналисти, заявява Рашков, като шеф на бюрото за контрол на СРС през 2018 г. А и през 2016 и 2017 г. той отговаря с „да“, като го питат трябва ли законопослушните граждани да се притесняват, че ги подслушват. Но какво се случи след тая равносметка на „независимия“ контролен орган, в който са представени различни политически сили? Смениха началника му. Новият - Пламен Иванов („Воля“) не рискува кариерата си с приказки. Ако е казал нещо от 3 години, не сме го чули.

Но сега той има думата. Докато го чакаме, да се настроим все пак оптимистично. Защото чувството, че сме в годината на Оруел (когато „Големия брат те наблюдава, Великата партия те следи за двуумисъл, войната е мир, а невежеството е сила) е малко пресилено. То е обяснимо в държава, в която шефовете на службите спират да ходят на работа, като се смени правителството - но не е градивно.