„Ако поискат напълно да размажат, да стъпчат и унищожат човека, да го накажат с най-ужасното наказание, от което и най-страшният убиец би се разтреперил…, то достатъчно е да придадат на работата му характер на пълна безполезност и безсмислица.“ Ф. М. Достоевски, из „Записки от Мъртвия дом”. Няколко пъти вестник „Труд News“ публикува интервю с акад. д-р Ваньо Митев за българския принос в лечението на COVID-19 с колхицин, бромхексин и химетромон.
Какъв е отзвукът на това лечение в България? – запита журналистът.
Пълно мълчание – отговори д-р Митев.
Знае се за колхицина, че при високи дози е токсичен. Няма ли опасност за пациентите от дозите, които предлагате?
В една от статиите ни в американско списание финалното ни изречение бе: „За някои от пациентите с COVID-19, които са предразположени към развиете на цитокинова буря, изборът е високи дози колхицин и диария, но жив или мъртъв без диария“. Един от рецензентите бе характеризирал това заключение като „елегантно“.
Сега пиша „LoDoCo (Low Doses Colchicine) за лечение на сърдечносъдови болести: българският принос“. Хипотезата за терапевтичния потенциал на колхицина за атересклероза се появи през 1970-те години в Лабораторията по електронна микроскопия на Медицинския институт във Варна. Тогава с електронен микроскоп изучавахме секреторната функция на артериални мускулни клетки, участващи в патогенезата на атеросклероза. Резултатите ни бяха публикувани в престижни международни списания (Chaldakov GN. Antitubulins – a new therapeutic approach for atherosclerosis? Atherosclerosis 1982; 44: 385-390; Chaldakov GN. Anti-inflammatory drugs and ischemic heart disease: new considerations – a cell biologist’s proposal to cardiologists. J Am Coll Cardiol 1991;17:1445-1446) и представени в лекции на симпозиуми в Хайделберг през 1973 г., през 1977 г. – в Мюнстер, Германия и през 1983 г. – в Рочестър, Минесота, САЩ, за което през 1984 г. писа и американският Cardiology Times.
Българският принос за колхицина за лечението на сърдечносъдови болести – атеросклероза, остри коронарни синдроми, предсърдно мъждене, перикардит, системен некротизиращ васкулит и други - е подкрепян многократно в статии, публикувани в международни научни списания.
Медицинската история на есенния минзухар (Colchicum autumnale), от който е изолиран колхицин, е описана преди хиляди години, като противовъзпалително лекарство, облекчаващо силните болки от остър артрит при подагра. Напредъкът в познанията на клетъчната биология за микротубулите, цитоскелетни структури, изградени от протеина тубулин, и за инхибиращото действие на колхицин върху микротубули и инфламазоми откриха нови антивъзпалителни ефекти на това много старо лекарство (George N. Chaldakov. Principles of Cell Biology. 2021)
Ефективността на ниски дози колхицин (LoDoCo) – таблетки 0.5 милиграма дневно - стана значим компонент на лекарствения комплекс за сърдечносъдови болести. От финансов аспект, обаче, много тревожно е, че лечението, например, с моноклоналното антитяло Canakinumab, което неутрализира възпалителното дейстивето на интерлевкин IL-1?, участващ в патогенезата на остри коронарни синдроми, е хиляди пъти по-скъпо, отколкото това с колхицин. (Така е сега, когато Money rights са по-важни от Human rights.).
Какъв е отзвукът на това лечение в България?
Пълно мълчание – отговорям аз и колегите, с които работим. И си спомних “Историята на Рим”, описана от Тит Ливий в книгата „Ab urbe condita“ („От основаването на града“). Римският цар (до 510 пр. Хр.) Луций Тарквиний бил много жесток тиранин. Синът му изпратил при баща си пратеник да пита какво да прави с най-умните хора в града. Бащата го завел в градината и с коса отрязал главите на най-високите макове. Върнал се пратеникът при царския син и му разказал метафората на баща му. Синът последвал съвета на баща си и обезглавил най-умните хора в града. Нарича се “синдром на високите макове” (tall poppy syndrome). „Нищо ново под слънцето“ (Nihil novi sub sole) – от Адам и Ева, заради откъснатата ябълка от дървото на познанието, през Прометей за откраднатия от Зевс огън и даден на хората, до прокълнатите поети и учени, високите глави на маковете са подложени на мъки, особено в България. Непризнаването на заслугите (меритофобия) е един от най-големите грехове на 45 + 33 политиката в България.
* Авторът е роден през 1940 г. в Бургас. Консултант в Научно-иследователския център на Медицински университет – Варна. Гост-професор по клетъчна биология в университети в Италия, Япония и Сърбия. Член на Международната академия на сърдечносъдови науки. Главен редактор на международните списания Biomedical Reviews и Adipobiology. Председател на Българско дружество по клетъчна биология.
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш