„Труд“ започва професионална дискусия за висшето образование в България, като поканихме проф. Борислав Борисов в поредица от статии да открои основните проблеми, които пречат на българските университети да постигнат качеството на обучение, престиж и авторитет на полученото образование, съизмерим с този на водещите университети от страните в ЕС.

В четвъртия текст под заглавие „ Всеки, завършил средно образование, го чакат две свободни места в университетите Всеки, завършил средно образование, го чакат две свободни места в университетите Анализи 08:00 03.01.2018 “ проф. Борисов подробно обясни, че при 2,3 пъти по-малък брой на завършващите средно образование, броят на местата за прием в университетите е нараснал почти 2,5 пъти за 27 години.

Темата за финансовото осигуряване на висшето образование и науката в България винаги е била тежка тема, както за писане, така и за разбиране, а що се отнася до същността на самия финансов модел, това е въпрос за специална дискусия на експертно равнище в тази област.

Ще посоча само, че според мен съществуващият модел на финансиране е една от основните причини за деформациите в учебните специалности и в създаваните дисбаланси на пазара на труда със свръхпроизводство на специалисти от стопанските и хуманитарни науки и дефицит от кадри в областта на инженерно-техническите науки.

Спирам се върху основните тенденции във финансирането на висшето образование за периода след 2000-та година, като процесът ще го разгледаме в неговите два аспекта: като абсолютна стойност и като процент (относителна стойност) от брутния вътрешен продукт (БВП) на средствата за съответната година.

В абсолютна стойност разходите за висше образование след 2000 г. бележат ежегодно нарастване до 2008 г., като нарастването за периода е повече от 2 пъти. Икономическата криза води до спад от близо 30% след 2008 г. и този спад се преодолява едва през 2016 г., когато финансирането в абсолютна стойност достига размера на това от 2008 г. Важно е да се отбележи, че независимо от икономическия срив след 2008 г. най-ниските годишни разходи, заделяни за висшето образование, са по-големи като абсолютна стойност от техния размер през 2000 г. В този смисъл може да говорим за криза в нарастването на средствата за висшето образование, но не и за тяхното намаляване спрямо базовото им равнище от 2000 г. Погледнато по този начин, висшето образование се справя сравнително добре с икономическата криза, най-вероятно благодарение на усилията на правителствата през този период. (фиг. 1)

Реалността изглежда обаче съвсем друга, ако абсолютната сума на тези публични разходи за висшето образование я разгледаме като относителна стойност от БВП за същия период. (фиг. 2)

От 2001 г., когато относителният дял на публичните разходи за висше образование е 0,82% от БВП, всяка следваща година този дял намалява и само един път – през 2008 г., достига по-високата стойност от 0,86% от БВП. Веднага след това обаче идват смразяващите кризисни 0,61% през 2010 г., като заделените през 2001 г. 0,82% за висшето образование не са достигнати и до днес като относителен дял от БВП. При това, тенденцията в развитието на относителния дял на разходите по години е определено неустойчива, което говори за пълно отсъствие на каквато и да е дългосрочна правителствена политика за висшето образование. Очевидно принципът е бил да се дадат повече пари от предишната година като абсолютна сума, но през целия период от 2000 г. до наши дни тази „никаква“ правителствена политика може да се определи като рестриктивна политика на намаляване на относителния дял на средствата за висше образование като процент от БВП.

Ето това вече е истинската политика. Политика, изразяваща конкретно отношение на съответното правителство към развитието на висшето образование. На фона на нарастване на абсолютните разходи за висше образование, което звучи оптимистично и позитивно, всъщност се реализира една политика на стагнация на развитието на висшето образование и целенасочено задържане в растежа на неговото финансово осигуряване. Това се потвърждава и от бюджета за образование за 2018 г., в който висшето образование отново не е приоритет с увеличените средствата за него от само 35 млн. лв. срещу правилното увеличение от 452 млн. лв. за средното образование. При това конкретно отношение на поредица от конкретни български правителства всички техни декларации за висшето образование като приоритет на държавата всъщност са една голяма демагогия и създаване на заблуда с усещането за грижа към бъдещето на нацията.

В подкрепа на тази моя теза ще посоча движението на още един показател, твърде важен за финансовото осигуряване на системата на висшето образование. Става дума за “разходите за издръжка на обучението за 1 студент”, която сума се отпуска като бюджетна субсидия на университетите, като за различните специалности размерът на сумата е различен, но изходната база е стойността на т.нар. „базов норматив“. (фиг. 3)

Така целта на всеки университет е да приеме колкото се може повече студенти, защото всеки приет студент идва със своята „издръжка“, а това води до по-големи бюджетни приходи за съответното висше училище. Кривата на стойността на показателя всъщност следва кривата на относителния дял на средствата за висше образование от БВП. Логично най-високата си стойност от 963 лв. този показател достига през 2009 г. като резултат от най-големия процент – 0,86% от БВП разходи за висшето образование, заложени в бюджета от предходната година. През следващата 2010 г. стойността вече е намалена на 866 лв., а през 2011 г. годишната издръжка на 1 студент е орязана до 693 лв., каквато е и понастоящем. И ако намалението на издръжката през 2010/11 г. може да се обясни с икономическата криза, то защо тя и до днес е в същия размер няма друго обяснение освен като съзнателно управленско решение. Въпросът е какво се цели с това решение? Няма да коментирам и дали сумата от 693 лв. за един студент е достатъчна за неговото качествено обучение.

Мисля, че в случая е подходящо да посоча едно становище на Световната банка от 2013 г., изразено в нейно изследване за висшето образование в България, в което се отбелязва, че финансирането съгласно издръжката на един студент остава много ниско според международните стандарти, а държавното финансиране (като процент от БВП) е нестабилно и дори да се вземат негови върхови стойности за сравнение с останалите страни членки на ЕС, България остава с изключително ниски показатели. И, което е най-важно, нивото на държавното финансиране в България е също по-ниско отколкото при съседите й от региона и страните, в които висшето образование е също така зависимо от държавното финансиране. Възпроизвеждам становището почти дословно, макар и в доста съкратен вариант. За съжаление, към него не мога да добавя или променя нищо и то е напълно актуално към днешна дата.

За да очертаем основните тенденции във финансирането на висшето образование, трябва да допълним анализа и с финансирането на научните изследвания в университетите. Няма спор, че качеството на преподаване в университетите в голяма степен зависи от равнището на изследователската работа в тях и приложението на получените резултати в учебния процес. Исторически, научните изследвания в България са структурирани основно в системата на висшето образование и в системата на Българската академия на науките. В Стратегия 2020 ЕС си поставя за цел постигането на 3% от БВП средства за научноизследователска и развойна дейност (НИРД). Някои държави като Швеция и Австрия вече са надминали този относителен дял на средствата за наука още през 2016 г., а други като Германия и Дания са близо до него. За съжаление, България е твърде далече от тази цел и със своите 0,78% от БВП средства за наука тя се превръща в непостижима поне до хоризонта на 2020 г.

Още по-зле стоят нещата с финансирането на науката в самия сектор „висше образование“. Средствата, които са заделени за НИРД в него, са едва 0,04% от БВП и по този показател ние сме на последно място между държавите от ЕС за 2016 г. (фиг. 4)

Данните от таблицата са достатъчно ясни, за да бъдат коментирани. В случая обаче кръгът се затваря. Незначителният размер на средства за наука в нашата страна води до незначителен темп на икономически растеж, който пък осигурява незначителен ръст на БВП, от който отново средствата за наука ще са незначителни. Толкова ли е трудно да се разбере от какво трябва да се започне?

ПП. Привършвайки горното изречение, си спомних един случай от Втората световна война, когато Англия все още е единствената велика сила, воюваща с Германия, и английското военното командване ултимативно поставя пред Уинстън Чърчил искането за повече пари за армията. “Няма откъде да ги взема.” – отговаря им Чърчил. “От образованието!” – категорични са военните. “Тогава какъв е смисълът да продължаваме да воюваме?” е отговорът на Чърчил.

В поредицата от материали на проф. Борислав Борисов се използват данни на МОН, НАОА, НСИ, Евростат, Сметна палата и други официални източници, като, за съжаление, според проф. Борисов, публикуваните от тях стойности се разминават по отношение на някои от обектите, но тези различия не са от степен на значимост за направените изводи и получените резултати