Каквато държавата, такъв и футболът... Така често се опитваме да обясним и оправдаем не дотам доброто състояние на великата игра у нас в последно време. Един вид – кое ни е наред, че и да можем и да ритаме топката. Но ако направим класация на най-зле работещите и откровено вредни институции в България, то БФС със сигурност ще излезе начело в иначе сериозната конкуренция от министерства, агенции и други майстори на отбиването на номера.

Че развитието на футбола у нас няма цялостна стратегия – няма. Явно е прекалено да търсим чак такова дългосрочно планиране у Борислав Михайлов и компания. Макар че големият вратар от миналото се превърна в най-дълго управлявалият в историята на организацията. Най-успелият на терена и най-големият провал на началническия стол.

Че най-луксозното футболно съоръжение у нас е Домът на футбола – така е. Но там не може да се играят футболни срещи – може да се направи ресторант „Гранде“. Грандът в случая не е „Реал“, „Барселона“, „Левски“ или ЦСКА, а... самият Михайлов, заведението пък се управлява от сина му, който вероятно отдавна се справя по-добре с ресторантьорството, отколкото между гредите.

Че нямаме приличен стадион като за 21-и век – нямаме. Отново вината не е у тях – това не е работа точно на БФС, пък и нямат този ресурс. Дали ще имаме читави стадиони зависи от общините и държавата. И от хората – за какво да правиш цял стадион, като на него ще ходят 150 души? Българите отдавна не се интересуват от спорт на живо и пълнят трибуните само на отделни събития с изключителен характер. Би било прекалено скъпо да се поддържа цяло съоръжение само за да може веднъж на пет години националният отбор или някой от столичните грандове да изиграе голям европейски мач. Последният такъв беше на „Левски“ с „Айнтрахт“ и билетите свършиха за броени часове. Но няма никаква гаранция, че истински съвременен стадион ще потрябва отново в обозримо бъдеще...

Михайлов може би не е виновен и за състоянието на клубовете. Въпреки че някои от намесите му във вътрешен план са доста спорни. Експериментите с регламента на първенството доведоха до такива обърквания, че даже феновете не знаеха кой отбор за какво се бори – дали 7-ият ще изпада или 9-ият ще играе в евротурнирите. А промените доведоха до голям брой мачове, чиито резултати впоследствие се оказват без значение. Някой по-подозрителен би казал, че съществуват, за да пълнят програмата на букмейкърите, друг, още по-подозрителен, би стигнал и по-далеч... Преди време пък ФИФА анулира заради съмнения в уговорки приятелския мач България – Естония, завършил 2:2 с четири гола от дузпи. Впоследствие тръгнаха слухове, че Михайлов се срещал с Дан Тан, когото сочат за бос на черното тото в Азия... Факт е, че Боби присъства лично на въпросната контрола в Анталия.

Друг управленски бисер бе идеята за ограничаване на чужденците в нашия футбол, но само на вратарския пост. Колко далеч трябва да си от реалността, че да ти хрумне подобно нещо? Сигурно и из държавните агенции вървят нагласени конкурси, но такава протекция пред очите на всички ги надминава по наглост. Явно луксозното уиски работи по-добре и от пиците с кристали... Наистина е по-зле на отговорен държавен пост да бъде назначен неподходящ човек, докато несръчните ръце на Михайлов-младши най-много да разочароват феновете на един отделен отбор. Но понякога животът повтаря киното (в случая футбола) – когато хората свикнат да виждат, че „и така може“, тогава вече може всякак.

Но вече БФС не може да се справи с елементарните си задачи да организира мачовете на националния отбор на някой от съществуващите стадиони, които са напълно годни да приемат футболна среща от такъв калибър. Защото България вече е футболно джудже. С присъщите на футболните джуджета резултати и всичко останало. Може би и затова не са виновни в БФС – България е може би страната с най-лоши демографски показатели в света – просто няма достатъчно млади момчета, които изобщо да искат да играят футбол, че и да го правят на кой знае какво ниво.

Но дори и футболните джуджета могат да си организират мачовете, да посрещнат госта, да извадят 11 играчи срещу него. Да не говорим, че футболът всъщност не е толкова сложна игра – оказва се, че с достатъчно амбиция и компетентност разни от Лихтенщайн, Люксембург, Фарьорските острови и т.н. се научават да ритат топката донякъде. Колкото да затруднят от време на време някой гранд, да вкарат отбор в групите на евротурнирите. Дори исландците отидоха на големи първенства, биха Англия и опазиха Меси. А когато нашите клубове се срещнат в предварителните кръгове на евротурнирите с някои отбор от съседна страна, се оказва, че бляскавите ни селекции се справят доста по-зле от техните, съставени предимно от собствени играчи. Но онези имат стадиони, съответстващи на 2023-а.

На този фон е истински героизъм равенството 2:2 на националния отбор с Унгария. При това в мач, в който маджарите трябваше да не загубят, а дебютиращият на поста Илиан Илиев и момчетата му бяха на път да ги лишат от европейското първенство. А унгарците са отбор, който почти изхвърли Германия от предишния континентален шампионат, би Англия с 4:0 на „Уембли“. Имат си и стадиони – наскоро на един от тях имаше световно първенство по лека атлетика, кроят планове да поискат лятна олимпиада...

Този мач обаче като нищо можеше да не се състои заради притеснението на Михайлов, че някой ще му каже лоши думи. Може би четири години по-късно се е вслушал в съвета на „Труд“, когато написахме, че ще е най-добре да отменим мача с Англия. Тогава паднахме с 0:6, а организирана група хулигани влязоха на трибуните в средата на първото полувреме, за да се правят на нацисти и да сбъднат прогнозите на британските медии, които пет дни поред пишеха, че ще стане точно това. Последваха скандали, в командния център на Михайлов нахлу ГДБОП, а самият той се покри, но впоследствие се завърна на поста. И ако тогава България наистина нямаше място на един и същи стадион с Англия, сега вече сме неадекватни и на всички останали.

Михайлов управлява като бивш вратар – всичко е наред, докато топката е някъде в центъра. Дъвче си дъвката, а заплатата тече... Но сега топката полетя към вратата му и реакцията му беше още по-смешна, отколкото намесите на сина му срещу „Хамрун Спартанс“. Останаха му заплахите, че ако не е той, футболът ни спира. Ами ако футболът е такъв, какъвто е, не е нужен на никого. И без това са твърде малко хората, които искат да ходят на мачове, а шефът на БФС иска да превърне цялото нещо в частно шоу, което да пълни протоколите без да има отношение към нормалните хора. Така въпросният мач с Унгария мина пред празните трибуни на стадион „Васил Левски“, които без зрители изглеждат още по-неприветливо. А футболът е и имидж – да покажеш хубава картина на себе си, да привлечеш рекламодатели, да го превърнеш в индустрия... Но игра на това ниво явно не влиза изобщо в плановете на Михайлов. Той пое БФС през 2005-а, когато заедно със съотборниците си от великия отбор на четвъртите в света бутна от поста Иван Славков-Батето, чийто вицепрезидент беше дотогава. Със сигурност от него е научил едно – да се появява пред камерите след употреба на алкохол. Вероятно си е мислел, че то това е работата на началника...

Явно приказката за златното поколение намери своя трагичен край точно 30 години след началото си на „Парк де Пренс“. Спортната администрация не е като да ловиш топката, друга професия е. И в „Байерн“ назначават за началници бившите си легенди, но първо ги пращат да понаучат нещо. Пък и не всички стават за ръководни постове – покойният Герд Мюлер също обичаше чашката и затова никой не му повери нищо отговорно. Футболът е твърде сложна работа, за да бъде оставен на футболистите...