Предизборната кампания започна твърде рано и започна да се изчерпва. В употреба влязоха пошли компромати, махленски скандали и безпочвени идеи. Някой предложи десницата да покани Петър Стоянов за премиер, отляво контрираха с Румен Радев- премиер, да. Всичко се обърка. След като протестиращите не успяха да се обединят на улицата, сега само си придават важност и в очакване като по чудо да управляват самостоятелно. На този раздробен фон премиерът Борисов взе да възвръща загубеното си самочувствие. „Новите“ формации отказваха общ фронт с БСП под предлог, че била като ГЕРБ. Удобно забравяха, че повечето от тях бяха заедно с Борисов в предишните му правителства, докато БСП единствена последователно бе отказвала сътрудничество с ГЕРБ.

През тази призма неочакваният ход на Румен Радев с царицата (вицепрезидента Илияна Йотова) решава изключително важни задачи за силите, желаещи промяна в модела на управление. В свое лице той даде така търсената алтернатива, която обобщава и представлява идеите, в името на които те протестираха. Алтернативата е обща за всички, без да дискриминира никой, като Радев отдава дължимото на партията, която го е издигнала и към чието семейство той принадлежи. По този начин той събира в едно разпилените досега гласове, които не достигаха за победа на изборите. Това все пак е по-важно от неудобството, което предизвика с неудобния момент за заетата с организационни задачи БСП.

Акцията на президента бе призната по достойнство дори от редица авторитетни политолози с дясна ориентация. Липсата на предварителни опорни точки постави някои телевизионни журналисти в крайно неудобно положение. Цветанка Ризова, която винаги ме е забавлявала с демонстрацията си на неприкрита принадлежност към лагера на управляващите, бе потърсила решение с поканата на г-н Милен Любенов, бивш секретар на президента Плевнелиев. От него се очакваше да застане на позициите на бившия си началник. Но г-н Любенов се оказа честен човек и защити и оцени обективно решението на Румен Радев. Водещата загуби самообладание, но гостът не се поддаде.

Не приемам, че случаят Навални не е тема, с която да се занимаваме. Така само оставяме простор за тълкуватели, които представят темата в невярна светлина. Лесно е да се приведат примери, че тези, които порицават сега Путин, упражняват насилие над протестиращите в собствените им страни и лишават от свобода хора, които са против незаконните порядки. Лесно е да се сочат и несъответствията в обвиненията и скалъпените „доказателства“. Но още по времето, когато снимах документален филм за случая със Сергей Антонов се натъкнах на същия проблем- съшити с бели конци обвинения, учудващо неубедителни за професионалистите от ЦРУ. Но тях това не ги интересуваше. Антонов излезе на свобода, но те постигнаха целите си. Нанесен бе удар на външноикономическите връзки на България.

Мисля, че и сега кампанията по повод на Навални играе определена роля в кампанията срещу Русия и нейния лидер и достоверността на твърденията не е важна. Проблемът на Путин обаче е, че с недомислените си действия срещу Навални той го героизира и играе по чуждия сценарий. Къде остана гъвкавостта на Путин, изпреварващите му ходове, смяната на тона и средствата? Русия само губи от международния си авторитет и в същото време събужда съпротивата в собственото си население. Това поведение е губещо. Доказва го близкото съветско минало.