Актрисата Александра Свиленова е новата надежда от НАТФИЗ. Тя все още е студентка в Академията в класа на проф. Ивайло Христов.

Макар и още недипломирала се, името на чаровната актриса вече придобива популярност, особено през последните няколко дни. Успехът вече върви ръка за ръка с нея, като принос за това има образът ѝ в главната женска роля във филма „Гунди – легенда за любовта“.

В лентата тя играе Лита, любовният образ или иначе казано съпругата на Георги Аспарухов – Величка Маркова. 

Когато се заражда идеята за филма, Александра е била едва на 13 години. Към днешна дата тя е централен персонаж във филма.

За поканата да пресъздаде образа на съпругата на Гунди, за актьорството и отказаната медицина, пред „Труд news”, говори актрисата Александра Свиленова. 

- Александра, как Ви избраха за централния женски образ във филма, този на Лита?

- Преминах по стандартния път на един кастинга. Потърси ме кастинг-режисьорът на филма Гергана Кадиева. Тя познава лицето ми от една моя епизодична роля в сериала „Мен не ме мислете“. Всъщност Гергана ми се обади и ми изпрати един монолог от 2 страници, който разкрива цялата парабола на живота на Гунди. Заснех мое изпълнение на този монолог на телефона си и го изпратих. Проф. Ивайло Христов винаги ни е казал, че когато отиваме на кастинг, трябва да се раздадем на 100%, след което излизаме и забравяме за всичко, за да няма после разочарования. Изпратих този мой монолог и се опитах да забравя. Мина известно време, обадиха ми се и ме извикаха на втори кръг, на „жив“ кастинг вече. Там се запознах с Павел Иванов, партнирахме си в няколко сцени, извадки от филма. Кастингът не мина добре тогава. Това е нещо, което и самият режисьор Димитър Димитров ми е споделял. Мина втори кръг и аз предполагам, че нямам шанс. Изминаха два месеца от тогава и вече знаех, че няма да бъда аз, но ми се обадиха и ме извикаха на разговор. Тогава разбрах, че съм аз (усмихва се).

- Вие самата футболен почитател ли сте?

- В моето семейство, от страна на майка ми, се е говорело за личността Гунди. От страна на баща ми никога не са били футболни фенове. Когато съм била на 3 години баба ми ме извежда в парка, тогава живеехме близо до стадион „Васил Левски“. Точно тогава имаше футболна среща между „Левски“ и друг противников отбор, като там откъдето ние минавахме беше агитката на въпросния противников отбор. Ние се врязахме в агитката, за да преминем и аз започвам да викам „Само Левски“. Нямам обяснение защо.

- Какво не знаехте за Гунди, но научихте впоследствие, докато снимахте отделните сцени?

- Никога не съм знаела с подробности за любовта между Георги Аспарухов и Величка Маркова. Трудно би могъл да предположиш, че толкова успешен човек е отдаден толкова както на професията, така и на семейството си. 

- Първият Ви снимачен ден е бил на стадион „Раковски“, когато идва да Ви гледа и съпругата на Георги Аспарухов. Какво Ви каза тя тогава, за да се разплачете?

- Това беше много емоционална среща и после повлия на целия процес. Спомените ми са доста оскъдни, но помня две неща. Тя ме хвана за ръката. Аз се разплаках и си помълчахме двете, плачейки. Тя ми каза: „Всичко ще бъде наред“. Това си го повтарям и до ден днешен.

- Беше ли всичко наред действително по време на снимките на филма?

- Беше.

- Коя сцена бе най-голямото предизвикателство за Вас?

- Може би трудността е, че ние наблюдаваме Величка Маркова от момиче, което се превръща в жена. Наблюдаваме този процес в много сгъстено време, докато в реалния живот това отнема поне 15 години на осъзнаване и преминаване на различни перипети, за да стигнеш вече до жена. Това беше трудно – връщането до тази абсолютна наивност и първата любов, която всички си спомняме, но тази емоция не се повтаря. Аз не мога да сравня любов с любов, но първата не се повтаря.

Кадър от филма - сватбата на Лита с Гунди

- Към днешна дата възможна ли е такава романтична любов?

- Дълбоко вярвам, че основната движеща сила у човека е или любовта, или липсата на такава. Намирам за съвсем естествено и нормално да има промяна сега. Дори бих го сметнала за притеснително, ако нищо от тогава до сега не се беше променило. Но смятам, че едно от нещата, които трудно се променят или изкореняват, са човешките нрави. От тази гледна точка смятам, че подобен вид взаимоотношения са възможни и днес.

- Какво ви каза за тази роля вашият преподавател проф. Ивайло Христов? Има ли куража и да критикува възпитаниците си?

- Той по-скоро има повече куража да ни критикува, отколкото да ни хвали, понеже хвалбите са опасно нещо. Винаги е бил много критичен. Рядко казва, че нещо е хубаво, ако то не е такова. Той е гледал, беше доволен.

- Във филма за Гунди изиграхте живота на жена по действителен случай. Искате ли да пресъздадете живота на още някого и кой би бил той?

- Това е изключително голяма отговорност. Много е интересно да се работи по истински биографии. Обичам да чета и да гледам такива неща. Бих изиграла Вирджиния Улф, колкото и да е смело.

- Актьорството е нещо много различно от медицината. Защо в един период сте искала да бъдете здравен работник?

- Аз изгубих своята майка, когато бях на 13 г. и това беше моментът, в който неистово не исках да позволя на нито един друг човек да мине през това, през което преминах аз. Стигнах до извода, че мога да го предотвратя единствено, ако се занимавам с медицина и успявам да спасявам хората по този начин. Това беше решение, което дълго време седеше в моя живот. От 13 г. до 17-годишна възраст съм била твърдо убедена в това. Подготвяла съм се, ходих на уроци и бях на финалната права да кандидатствам медицина. По време на един урок по химия или биология стигнах до извода, че мога да правя това нещо 10 години, но не и цял живот. Това е едно от решенията в живота ми, за което не съжалявам. Тогава, когато дойде моментът за кандидатстване, се замислях за това театъра и киното на мен, какво са ми носели, как са ме „лекували“ и как са ме спасявали в някакви моменти. Така го реших, че мога да лекувам хората през сцената и екрана.

- Много често споменахте думата „любов“. А до Вас има ли такава?

- Нямам човек до себе си в момента, като партньор, но имам много други хора, без които нямаше да съм аз.