Алжире, Алжире, земьо Македонска…

Конфликтът между Алжир и Франция напомня този между България и РС Македония

Да се опълчиш на хегемона е далеч по-трудно - Еманюел Макрон го разбра по трудния начин

През изминалия месец се оформи скандал по оста Алжир – Франция, който остана извън радара на българското общество. Повечето геополитически новини имат подобна съдба, дори когато имат отражение върху бъдещето на страната, но тази е особено интересна поради паралелите, които могат да бъдат направени със ситуацията между Република Северна Македония и България.

Съществувала ли е алжирска нация преди френската колонизация?

Президентът Еманюел Макрон постави под въпрос дали въобще е съществувала алжирска нация преди френската колонизация. Това се случи на среща с млади наследници на имигранти, в разгара на конфликт, породен от затягане на режима за издаване на визи за държавите от Магреба. 

Стигна се дори до отзоваване на посланици и затваряне на въздушното пространство за самолети на Петата република. Нещо повече - в последователни позиции, той спомена, че сегашната алжирска история е писана, не базирана на факти, а на антифренска реторика и „омраза към Франция“.

Напомня ли ви тази ситуация на един друг конфликт? 

Със същият успех може да се попита дали въобще съществува македонска нация, съществувала ли е преди насилственото u създаване от Тито, Коминтерна и колаборационизма на Георги Димитров и БКП. Сегашната история на РСМ пък е изцяло изградена не на исторически факти - използвайки удобният за всички релативистични апологети термин „мултиперспективност“, а единствено на омраза срещу България. Митът за „непорочното зачатие“ на „македонската нация“ се сменя всяка петилетка - ту води началото си още от Александър Македонски, ту от Самуил, но анти-българската реторика е постоянна. Няма и как да е по-друг начин - това е изкуствена нация, обединена и възможна само чрез омразата си.

Французите - първите националисти

Причините за конфликта между Франция и Алжир, разбира се, са други и далеч по-съвременни, макар аргументите, които използва Макрон да са показателни за позицията и течението в политиката на държавата. Накратко - Франция се опитва от една страна да ограничи турското влияние в страните от Магреба, като дори ще създаде информационна мрежа, като контра на неосманистката политика на Турция в тях. От друга - и във Франция наближават избори, а Емануел Макрон последователно втърдява отношението си към имиграцията, притискан от говоренето на само на Марин Льо Пен, но и от изгряващата политическа звезда на Ерик Земур.

Тази националистическа политика, дори от либерални лидери като Макрон, може да дойде като изненада, предвид някои митове, които съществуват за Франция в България.

Французите са националисти, до степен на краен шовинизъм - като се започне от езика, та чак до отношението към колониалното минало. Макар официалната позиция да е в крак със zeitgeist-a, масовото мнение е далеч по-свободно от скопения срам на Великобритания или Германия, например. Нека не забравяме, че французите са всъщност първите националисти - във времето, когато това е била прогресивната идеология, отхвърлящата Ancien Regime. Макар наистина в икономическо отношение, приравнено от доминантния дискурс, макар и малоумно към Политическото, да са далеч по-социални, в културно се намират вдясно от центъра - особено сравнено с гореспоменатите две държави.

Европейската солидарност - митове и реалност

Вторият мит, породен - макар и с основание - от Втората световна война, е за слабата френска армия. Верен тогава, абсолютно несъстоятелен нито преди, нито след нея. Нещо повече - в момента Франция е най-могъщата във военно отношение страна в Европейския съюз. Ако преди напускането на Великобритания можеше да има някакъв спор, вече няма. В тази връзка другият голям скандал, свързан с нея от последните месеци, е напрежението по оста Париж - Вашингтон - Канбера, свързано с едностранното нулиране на договора за доставка на подводници за Австралия. То може да се разглежда от много посоки, но най-интересна е тази за европейската солидарност.

Много малък брой държави в Европейския съюз подкрепиха Франция и то с кратко комюнике, в най-добрия случай (например Германия). Повечето запазиха пълно мълчание, а някои дори директно заеха страната на САЩ (например Дания). И то по казус, по който дори формално заемане на страна не им костваше нищо конкретно. От едната страна има държава от ЕС, а от друга такава, която макар и водеща в НАТО, не е член на континенталния съюз. Показателното е, че става ясно откъде всъщност се командва външната политика на въпросния съюз. Изключително лесно е да се употребяват кухи фрази като „солидарност“, „европейски ценности“ и „единство“, когато става дума за мигранти или срещу Полша и Унгария, но когато трябва да се опълчиш на хегемона е далеч по-трудно. Еманюел Макрон го разбра по трудния начин. Макар повечето от политиките му да са дълбоко неконсервативни, все пак трябва да се отчете, че той е единственият, който има някаква (дори често да е грешна) визия за независима, самостоятелна Европа, а не придатък на чужди сили, било то Изток или от Запад. Всъщност, това не е нищо повече от продължение на Голистката традиция във френската политика.

Високата порта и бейлербеят на Румелийския еялет

След като споменахме pax americana, нека направим не-особено-плавен-преход обратно към България. Дипломацията ни, доколкото съществува в самостоятелна форма, винаги е била обърната към Големия брат на деня и към Германия, макар в случая един пробив към френска страна да е далеч по-подходящ. Както направи съседна Гърция например. Няма исторически обосновки за това, но няма и вечни приятели. Проблемът е, че в повечето, което ви говорят за европейско бъдеще и евроатлантическа ориентация, имат предвид американско бъдеще и отвъдатлантическо подчинение. В българската история за последните 30 години има точно две решения, които са в пряк разрез с интересите на Америка. Първото беше за албанските мигранти, а второто - за ветото срещу РСМ. Второто няма да ни бъде простено, напротив - вече ще бъдем управлявани почти пряко от генерал-губернатора. Неслучайно дори конституционен съдия е бил привикван за профилактика по един канадски казус.

Истината, като националния интерес, не е въпрос на гледна точка

Конфликтът между Алжир и Франция напомня по много параметри този между България и Република Северна Македония - президентът Макрон оспорва дори съществуването на подобна нация преди френската колония. Разбира се, той беше в голямата си част подминат от българските медии, особено тези, които пряко трябва да пропагандират нареденото от бейлербея на територията от улица „Козяк“.

Нали историята нямала значение и не трябва да се караме за костите на героите? Миналото не би трябвало да има отражение върху настоящето? Да забравим всякакъв национален интерес, достойнство и всичко това, което сме, в името на интеграция? Интеграция на държава, водеща последователно враждебна политика срещу България, интеграцията u в един съюз, който и без това има достатъчно други проблеми - и се вижда ясно, че е неспособен да се обедини, дори срещу външни сили. В името на какво? Националният интерес не се изчерпва само със силно евентуалните ползи от някакъв икономически растеж, вследствие приемането на РСМ в ЕС. Дори не започва или свършва с него. Но най-малкото не се диктува от посолствата - които и да са те.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи