А ако дойдат танковете?

Преди десетина години, в едно кафене в околностите на сградата на Европейската комисия в Брюксел, с едни млади българи си говорехме за Македония. Не с онзи патриотарски плам, на който те бяха свикнали, сякаш бъднините на един съседен народ са ни “бащиния за вечни времена”, а практично, рационално и с основание. Те имаха доводи, а аз известни познания по темата. И така разговорът ми с младите българи започна от действителността, премина през историята и отиде в сферата на вероятностите. Аз им разказвах едни истории от съвремието им, до които те самите не бяха стигнали поради фактите. Свързани с български танкове и смирените им сънародници, размирни албанци, осиротели сърби, бесни гърци, безскрупулни руснаци и бездушни американци, (а, да, и едни 200 000 скопски “македонци”). География, история, етноси, отношения - на Балкана не ги ли познаваш, все ще е сложно да ги разбереш. Те (младите българи) научиха, че по принцип трябва “да се чете и да се мисли”, а аз научих, че нищо не трябва да се премълчава - било от несъществуваща “политическа коректност”, било заради елементарно възпитание.

Разговорът ни достигна преломен момент, в който се ангажирах да набавя следващите напитки за масата и като стигнах до бармана, той ме пресрещна с въпроса: “С какво така изплашихте македонците?” Неразбиращо, се огледах. В съседство с нашият разговор трима души седяха с непокътната консумация и ужасени погледи в очите, след като бяха попили 20-минутната ми тирада за безславната съдба, която очаква държавния експеримент, наречен “Македония”. Земляци, един вид. Кимнах им. Не ме разбраха. И така си останахме. Какво да се прави!?

Трети ден територията зад югозападната ни граница се тресе от невиждани в историята й граждански протести. Така де, части от нея. “Запалиха му чергата на Груйо”, подхилва се един съсед. И той като мен - трето поколение потомък на българи, избягали от онази земя. Заселили се около площада със същото име в София. Не е стъпвал в Македония, може и да не я е виждал. Сам той не се интересува, но са го научили, че трябва. И се интересува. Слуша различни болни за внимание бунаци, Каракачанов, чете “Фокус”. Утре вдигнат ли го на оръжие, “тръгва”, макар пушка в тоя живот да не е държал, но нейсе! “На гол тумбак - чифте пищови” не е дошло току-така като израз. С каквото и наречие да го произнасяте.

Двете най-големи партии в Македония си спретнаха в последните седмици политическа драма с европейски пропорции, която нито имат готовността, нито ресурсите да овладеят. И това не е апокалиптична, а трезва преценка. Реално никой от действащите политически “играчи” зад Вардара не разполага с достатъчно ресурси, за да произведе нещо повече от задълбочаване на “самосъздалата се” криза. Но пък що народ ги тика в тази посока!?

Ако са ви объркали родните телевизии в ситуацията, нека обобщим: “вторите” в уравнението, произлязло от парламентарните избори през есента, на които бабува кой ли не - от ЕС до НАТО и ОССЕ - Социалдемократически съюз за Македония (СДСМ) събра необходимите 60+ парламентарни гласа, за да получи от президента Никола Груевски мандат за съставяне на правителство. Последното засега е малко вероятно, но кой знае. Дотук се стигна, след като ВМРО-ДПМНЕ (ерго - “първите”) не успяха да се справят със задачата по обединяване на “македонците”. Защото един път разцепят ли се... Знаете я историята за “четата и предателя”.

По един специфичен балкански модел (защото ако е “български” или “банкянски”, ще се обидят, пък и така е по-лесно за преглъщане) “победителите” си вирнаха носа и оставиха на един Зоран Заев (лидер на СДСМ) “да тъне в разкош”. Разбирайте - да се опита да управлява страната. Той може да разчита единствено на партиите на албанското малцинство за подкрепа, заради което гордите “комити” изведоха всеки, който може да чете, в Скопие по улиците. Всеки, буквално. Спекулациите са, че коалиция между социалистите и албанците е възможна само ако последните получат правото да упражняват езика си като национален. Гърците в момента се подхилват ехидно. А ние ли? Гледаме глупаво.

Здравият разум диктува, че обявяването на албанския за втори език в Македония (след българския - извинете, както го наричате вие) е най-слабоумното решение, което би хрумнало на когото и да било. И едва ли който и да било от “македонстващите” си го представя като реално решение. Когато говорим за “здравия разум”. От друга гледна точка - от Москва не много успешно се опитаха да дирижират държавен преврат в Черна гора преди броени месеци. (Не ви ли казаха по телевизията!?) Само патриотизмът на местните служби (несъмнено със западна намеса) предотврати опита за убийство на Мило Джуканович и планираните антиправителствени протести, които трябваше да свалят властта в Подгорица. И да обезпечат руски достъп до най-дълбоководното пристанище в Адриатика, с което Кремъл ще затвори цял сектор от Средиземно море за сметка на НАТО. И на нас. Ако наистина ви интересува.

Но понеже говорим за Македония - ако пантомимата ви прилича на режисирана, най-вероятно е!

 

Време на протести

Румънците се надигнаха срещу опитите на правителството им да легализира корупцията до определени суми. Македонците с протести демонстрират, че не желаят да интегрират албанското малцинство в страната, пък каквото ще да става. Сърбите чакат търпеливо своя момент и на поредните си господари, руснаците. Един вид час пик за гражданското общество на Балканите. А ние ли!? Ние...

Коментари

Задължително поле