Ходи се при силния. При слабия никой не ходи, а слабият не го и питат. Въпреки, че предложената и вероятна среща между американския президент Джо Байдън и руския му колега Владимир Путин би била „в трета страна“, преимуществото е в този, когото канят. В играта на нерви Байдън мигна пръв.

Това се случва на фона на няколко много важни процеса.

Първо, без да се степенува по важност - не успяха да пречупят Иран. Още в края на миналата година бе ясно, но и обяснявано, че Техеран е на много малки времеви стъпки до постигане на целта при обогатяването на уран и е въпрос на политическо решение, а не на технологична готовност. А с политиката на Вашингтон това няма да спре. Дори са твърде бързи. Натискът ражда адаптация. Адаптацията ражда сила при водене на преговори. Иран не е случайна държава, но също има много прагматично сближаване с държави от основата на новата архитектура на сигурност. Уместно е да се наблюдава и поведението на Турция. Трябва да се наблюдава поведението на държавите, които имат многовековна история зад гърба си и не са я забравили. Запазването на паметта и нейното надграждане създават рефлекси.

Второ, като продължение - до няколко години е много вероятно в света да има официално нови държави в клуба с ядрено оръжие. Но това не е най-важното, то е закономерно, и е един от признаците за новия модел на сигурност в света. Ядреното оръжие ще бъде един от легитимиращите фактори на държави, които участват активно при формирането на новата архитектура на сигурност. Не по-малко важното е, че новият модел идва с нови технологии, а при тях Вашингтон изостава. Става дума за хиперзвуковите оръжия. На 6 април се провали тестът на американската хиперзвукова ракета. При фазата, която се тестваше, това означава около 2 години изместване напред във времето. При Русия те са факт и до края на годината ще бъдат разгърнати не само за ползване от подводници, а и други видове пускови устройства. Когато се въвежда нова технология, е закономерно да се смята, че този, който я създава, е разработил и тествал (успешно) начините, по които може да u бъде противодействано.

Трето - Украйна. Още от края на 2020 г. беше ясно, че се готви активност и напрежение по границата между Русия и Украйна, а с встъпването на новата администрация бе и потвърдено. Разбира се, че подготвяното възможно напрежение в Донбас е свързано със завършването на „Северен поток-2“. Вероятният провал на американската дипломация няма как да не бъде компенсиран с действия. И вероятно с още един провал, но с много по-висока цена, която ще бъде платена от хората в Европа. Грешно е да бъде внушавано, че Москва би предизвикала сама братоубийствен конфликт, там историята се помни и не е подвластна на заличаване от конюнктурата на временното. Но в крайна сметка това е и голямата цел - да се отварят стари, незараснали рани, които болят и на Изток, но и на Запад. Хубаво е да се припомнят крилатите фрази на Бисмарк по темата - „бавно запрягат, но бързо пристигат“. Ако Москва искаше нещо, вече щяхме да коментираме резултатите, а не възможностите. Спекулацията е вредна, особено когато в Европа, включително и България, тече отложеното от март 2020 г. най-голямо военно учение на НАТО.

Важно е да се запази диалога и да се осъзнава, че от играчката може да стане плачка, но този път с вероятност да бъде тежък рев. Европа е със „събути гащи“, ако трябва да бъде перифразиран Чърчил, и дори 500 нови американски военни в Германия, означават едно - свободата и суверенитета са условности, само понякога и само донякъде. Натискът тепърва предстои, включително и към нас, макар и в много по-лека форма, чрез политическите конструкти, които ще придобиват очертания в идващите месеци.