Байдън - Путин 0:1

Оценките за срещата в Женева варират от “безсмислена" до “катастрофална" за Белия дом

Русия се препотвърди като суперсила и артикулира ясно своите послания и интереси

Тричасовата среща на върха между американския президент Джо Байдън и руския лидер Владимир Путин във Вила Лагранж край Женевското езеро изначално беше заредена с ниски очаквания. Инициативата за нея дойде от новия обитател на Белия дом, след като отношенията между Вашингтон и Москва достигнаха най-ниска точка заради безпрецедентната му реплика през март, че Путин е “убиец”. Инцидентът накара Кремъл да оттегли посланика си от САЩ, което автоматично принуди американците да отвърнат реципрочно.

Основната цел на двустранната среща, която американската страна обяви публично, беше установяване на “стабилни и предвидими" отношения с Русия. Отвъд това, либералните коментатори от двете страни на океана и проправителствените политически и медийни среди в САЩ лансираха и по-дълбока стратегическа цел на диалога “Байдън-Путин" – разколебаване на сближаването между Русия и Китай. Внушаваше се също, че срещата в Женева ще очертае ярък контраст в полза на Америка в сравнение със срещата Тръмп-Путин в Хелзинки през 2017 г. Тогава същите кръгове се опитаха да я рамкират едва ли не като триумф на кремълския повелител и унижение за Белия дом.

Сега обаче се случи точно обратното – контрастът не беше в полза на действащата американска администрация. Защото за такива двустранни срещи между световни суперсили се съди по реалните и измерими резултати, а не по дипломатическия театър. На фона на приятелския тон, с който Тръмп води диалога в Хелзинки, зад който обаче стоеше бетонно твърда позиция по всички невралгични теми от “Северен поток 2” до Украйна, демонстративно дистанцираното поведение на Джо Байдън всъщност беше съчетано с важни отстъпки пред Москва. В навечерието на срещата администрацията на Байдън даде най-значимата геополитическа награда на Кремъл – свалени бяха американските санкции върху изграждането на “Северен поток 2”. И още – за разлика от Тръмп, който поддържаше оттеглянето на Америка от договора с Русия за контрол над ядрените въоръжения “Нов СТАРТ", ако към него не бъде ангажиран и Китай, Байдън се съгласи на продължаването му за нови пет години. В контекста на дежурната тема за правата на човека Байдън дори не се застъпи за незабавно освобождаване на любимеца на колективния Запад – руския опозиционер Навални. Вместо това се задоволи само да призове да бъде опазен живота му зад решетките, което съвсем увисна във въздуха след бележката на Путин за погромите и нарушенията на правата човека от толерираното от либерал-прогресистите в САЩ екстремистко движение на черния расизъм Black Lives Matter.

Естествено, реакциите в Америка бяха разделени по партиен признак. Републиканците остро разкритикуваха подхода на Байдън и резултатите от срещата. Влиятелният сенатор Линдзи Греъм заяви в прав текст, че американският президент очевидно не е бил подготвен и е подценил Путин. Във водещите консервативни медии, като Newsmax, New York Post или пък Breitbart, оценките за срещата в Женева варират от “безсмислена" до “катастрофална" за Белия дом.

Бившата постоянна представителка на САЩ в ООН Ники Хейли пък отбеляза, че: "Байдън даде на Путин една голяма целувка, като му даде газопровода "Северен поток 2". Така ще си осигури много пари, ще стане енергийно независим и му осигури това, което наистина искаше. Искаше ми се Байдън да се изправи смело пред Путин…”.

Докато 45-ят президент на САЩ Доналд Тръмп, който понастоящем е най-влиятелната фигура в Републиканската партия и е потенциален кандидат в президентския вот през 2024 г., беше още по-директен: "Не получихме нищо, а дадохме поле за изява на Русия. Мисля, че това беше хубав ден за Русия.”

Либералните медии от типа на CNN и New York Times, които открито подкрепят Джо Байдън още от времето, когато беше само кандидат-президент, естествено търсят позитивите от срещата. Но дори и те не могат да изведат нещо повече от очертаването на ясни позиции на САЩ в пряк диалог с Москва. Че оценката в либерал-прогресистките кръгове в САЩ е далеч от фанфарите, с които щяха да посрещнат президента Байдън, ако срещата с Путин беше дала солидни резултати, си пролича дори само по обстоятелството, че крайнолибералната CNN публикува гневен коментар на руския опозиционер Гари Каспаров под заглавие: “Байдън постави Путин на световния връх". А друго водещо либерално издание – The New Yorker, посвети на срещата анализ под заглавие: “Високата цена на срещата на Байдън с Путин".

Опитите на либералните коментатори да обясняват мекия подход и отстъпките на администрацията на Байдън пред Русия с тезата, че САЩ се нуждаят от стабилизиране на отношенията с Кремъл и разколебаване на сближаването по оста Москва-Пекин, за да се концентрират върху основния си геополитически и икономически съперник Китай, са плод по-скоро на пожелателно мислене и неточна оценка на реалностите на глобалната арена. Интензитетът на руско-китайските отношения не зависи от отношенията между Кремъл и Белия дом. Търговският обмен между Китай и Русия през 2020 г. е повече от 100 милиарда долара и ще продължи да се разгръща. Докато между Русия и САЩ е едва 35 милиарда. Руско-китайските отношения се градят при взаимно зачитане на статуса на суперсили. За разлика от отношението на САЩ и Запада към Русия. Неслучайно китайското пропагандно издание Global Times, което е нещо като международен говорител на Китайската комунистическа партия, в серия от коментари по темата подчертаваше този контраст.

Идеята, че Западът може да продължава да е ментор на останалата част от света и в частност на Русия – един политически атавизъм от колониалната епоха – е неадекватна на съвременните реалности.

Институциите на колективния Запад, като Г-7, Световната банка и МВФ, наследени от останалия в историята еднополюсен модел под американска хегемония, имат все по-ограничено въздействие в условията на многополюсния свят, основан върху изострената конкуренция и противоречия между трите суперсили – Вашингтон, Москва и Пекин. Тези реалности изискват други подходи и друг инструментариум. Но администрацията на Джо Байдън, а и водещите външнополитически фактори на Демократическата партия, очевидно се движат в старите коловози. Затова и срещата в Женева оставя по-скоро пасив за Вашингтон. Защото единственият сериозен резултат от нея е, че Русия на Путин се препотвърди като суперсила и артикулира ясно своите послания и интереси. Докато усещането за неубедителност, което излъчваше Байдън, се подсили от обяснителния режим, в който влезе пресслужбата на Белия дом дали е кимнал утвърдително на въпроса на репортерка от NBC относно доверието към руския лидер.

Въобще, ако снемането на санкциите за “Северен поток 2” и цялостният ефект от срещата в Женева бяха се случили по времето на президента Тръмп, сега цялата либерал-прогресистка машина щеше в истеричен пристъп да иска импийчмънт и да роптае, че Путин е спечелил. Но сега тонът и оценките им са съвсем различни. Което все пак не променя действителността, а тя е: Байдън – Путин 0:1.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи