В енергетиката ни може да се сблъскат две кризи – задаващ се кадрови дефицит в отделните отрасли и липсата на управленски капацитет и дефицит на стратегическо мислене

АЕЦ „Козлодуй“ дава над 60% от нискоемисионната електроенергия в страната

Политическият хаос в България е налице. Той създава предпоставки не само за несигурност в общото държавно управление, но и в посоката на развитие на енергийния сектор като цяло. Докато през последните седмици в политическия живот у нас властват реваншизма и желанието за ново преразпределяне на познати и утъпкани територии, то в ЕС все по-силно се пише пътната карта на предстоящата енергийна трансформация. Това засяга пряко и България, защото изисква активна политика в полето на енергийната дипломация. Такава, която в максимална степен да защити националните интереси в сектора, енергийния суверенитет на страната и конкурентните предимства предвид новата пазарна конюнктура в рамките на съюза.

Преди няколко седмици седем държави от ЕС, начело с Франция, подписаха съвместна декларация в подкрепа на ядрената енергетика, която бе изпратена до Европейската комисия. За огромна изненада сред тях не бе България. Недоумението се засилва от факта, че България е водеща страна на европейската ядрена карта, защото успешно експлоатира ядрени мощности вече над 45 години. Този факт не само е повод за гордост, но и задължава българската енергийна дипломация да действа проактивно и отговорно при всяка една възможност, особено когато става дума за обща европейска политика в областта на енергетиката. Ядрената енергетика е сектор, който се отличава с дългосрочен хоризонт на въздействие и държавническото поведение е задължително. Спецификата на ядрения сектор е такава, че правителството, което и да е то, винаги ще има водеща роля при формирането на политиките, особено тези, които касаят стратегическите приоритети на страната. 

Учудваща е и липсата на ядрената енергетика в настоящата версия на Плана за възстановяване и устойчивост. Трябва да се отбележи, че АЕЦ „Козлодуй“ дава над 60% от нискоемисионната електроенергия в страната, което е атестат за водещото място на ядрената енергетика както за сегашните емисионни характеристики на електропроизводството, така и за прехода към чиста генерация и устойчива електроенергетика. Освен като водещ производител на електрическа и топлинна енергия, обаче, ядрените централи могат да заемат водещо място и при производството на водород – един стандартен 1000-мегаватов леководен реактор е в състояние да произвежда над 200 000 т. водород годишно.

Пропуските на енергийната дипломация далеч не се изчерпват с бъдещето на ядрената енергетика. България продължава да се бави с конкретните си планове и механизми, по които въглищният комплекс в Маришкия басейн ще бъде реформиран по начин, по който да се запази неговия енергиен потенциал. В общественото пространство вече ежедневно се появяват идеи за тази трансформация – подмяната на горивната база с природен газ, възможностите за улавяне на въглероден диоксид, изграждането на малки модулни реактори.
Всички тези опции заслужават да бъдат разгледани, но времето за конкретни действия отдавна е дошло. Техниката на „мозъчната атака“ (brainstorming) е важна в планирането, но ръководителите в енергетиката трябваше да го направят преди повече от 10 години, за да имаме готови решения днес. След 2025 г. държавната помощ за въглеродно интензивните индустрии (тези, които отделят над 550 гр. CO2/kWh) ще бъде забранена, което практически обрича всички въглищни централи у нас. 

Цените на емисиите в рамките на механизма за търговия на въглеродни емисии (ETS) вече надхвърлят 44 евро/t.CO2, което означава, че дори и днес въглищните централи са икономически неконкурентноспособни. Активната енергийна дипломация тук би работила в две направления – едната е договаряне на дерогационни механизми след 2025 г., които да подсигурят плавен преход, а другата – изграждане на заместващи мощности на територията на самия комплекс. 

Тази трансформация е изключително времеемка и капиталоемка, защото освен мобилизацията на значителни капиталови ресурси, ще изисква и преквалификацията на огромен брой специалисти. Към тях трябва да се гледа с уважение, защото това са поколения енергетици, които със своя ежедневен труд буквално допринасят за енергийната сигурност на България. Това изисква отговорно отношение при защитата на техния интерес пред европейските институции.

Въглищните централи дават 42,9% от брутното електропроизводство в страната за 2020 г. Общият размер на инсталираните въглищни мощности надхвърля 4000 МВт, което идва да покаже, че те не могат да бъдат заменени от днес за утре. Основната задача на енергийното планиране е да осигури адекватна времева рамка и да предприеме реални действия по трансформацията на целия въглищен парк в страната. Този процес трябваше вече да е започнал, защото енергийният преход така или иначе ще се случи. Плановете за тази трансформация не са от вчера, те започнаха още в началото на века и бяха заложени като основен стълб в енергийната политика на ЕС.

По отношение на въглеродните емисии, Съюзът трябва да предприеме диференциран подход, защото емисионният профил на страните-членки е различен. Така например, България има дял от само 1,5% при общите емисии CO2 в целия съюз, което можеше да бъде използвано като инструмент за дипломатически натиск при определянето на енергийните приоритети за страната ни. С този изключително нисък „принос“ за въглеродния отпечатък, енергийната дипломация на България би била в позиция да изисква определени дерогации, и така да си осигури глътка въздух при планирането на мащабната трансформация, която така или иначе ще се случи. Но едно е тя да се случва с хоризонт до 2025-30 г., съвсем друго щеше да е със срок 2050 г. За пореден път обаче моментът бе изпуснат. Такива шансове в енергийната дипломация не идват често.

Задаващата се политическа несигурност, подсилена от възможностите за каскада от избори, нестабилен парламентаризъм и противопоставяне между основните партии, поставят България в много трудна позиция при определянето на дългосрочна стратегия за развитието на енергетиката. Формулирането на приоритетите и поставянето на конкретни цели са все задачи с надпартиен характер.

Какви са намеренията на България, дали страната ще цели да се чува гласа ѝ при вземането на ключовите решения, или просто ще следва събитията? Какво е посланието на ръководителите в енергетиката към хилядите кадри в отделните енергийни отрасли, за които бъдещето в професията става все по-несигурно? Кога най-накрая ще се вземе устойчиво решение за бъдещото строителство на нови ядрени мощности? Как ще се отговори на задаващата се кадрова криза?

Последното е особено актуално, защото е твърде възможно в енергетиката да се сблъскат две кризи – от една страна задаващия се кадрови дефицит в отделните отрасли, и от друга – липсата на управленски капацитет и дефицит на стратегическо мислене. Водещите политически играчи, затънали в яростно противоборство по злободневни теми, изпускат важните неща, които ще формират структурата на българската икономика за десетилетия напред.