Не властта, а политическото безвластие част от върхушката се стреми да запази. Неспособна да състави правителство, но обзета от звездомания, демонстрирана ежедневно в медиите през последните две години на нестабилност. “Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле!”, е казал народът. Изблиците на поощрявана “площадна демокрация”, опити за “изчегъртване”, гарнирани с инфантилни мантри кои са “лоши” и кои “добри”, доведе до изкуствено създадена патова ситуация. Проблемът е, че тя вече взе да им се харесва. Едни от парламентарно представените партии искат да управляват, но не могат и не бива, защото бързо се провалиха. А други, които са доказали, че могат, не искат да поемат отговорност и шикалкавят така, че сутринта казват едно, а вечерта – точно обратното.

Шумните скандали не са междупартийни, а вътре в самите партии – кой да запази избираемо място в листите и как да бъде изхвърли от тях, ако има лидерски амбиции или постави под съмнение вождистките позиции. Промените в Изборния кодекс бяха превърнати в шумна политическа дъвка, не заради полза роду и правото му на избор, а заради възможността залязващи политически ментета да забавят напускането на политическата сцена. Опасността от президентска република се превърна в удобно знаме, което се развява като плашило. Нима избраниците на народа да не могат когато поискат да се обединят така, че да премахнат с конституционни промени статута на служебното правителство, възможността да се разпуска парламента, че дори да свалят президента, ако сметнат, че действително ги застрашава? Но няма да го направят, както от години роптаят, че искат промени в съдебната власт, но в действителност я свеждат до популистката сага как да ограничим властта на главния прокурор и дори да го сменим. И двете каузи са пробити, не за друго, а защото натрапващото се ново статукво на безвремието става изгодно за тях. Следващи един след друг изборни маратони, с краткотрайни правителства, гарантира несменяемостта на политическата върхушка и най-вече пази политическото лидерство. Не при президента, а в партиите шества авторитаризмът. И той си личи – особено в по-малките, където боричкането за водещи места в изборните листи е показателно. “Псевдо евро-атлантическият театър”, който от “Да, България” разиграха при срещата си с държавния глава в понеделник е показателен не само за популизма и за мнимите им ценности, а най-вече за склонността за нагаждачество, което е характерно не само за рожбите на бившата комунистическа номенклатура. Не може и по друг начин да си обясним и щедрите обещания за предстоящия рог на изобилието, с които всекидневно ни заливат тези, които всъщност искат да ни “довършат” с техните “промени”. 

Очевидно е, че ако отново бъдат допуснати до властта, опоскването и задлъжняването на държавата ще е за векове. А извършителите от ПП, ни лук яли, ни лук мирисали, ще напуснат страната и ще продължат да ни размахват пръст от висотата на облажването, постигнато за наша сметка. Да му мислят тези, които излизаха, а някои от тях продължават да шестват по жълтите павета в тяхна подкрепа. Нека не ни заблуждават с отклоняващи вниманието обвинения кой на каква цена и от кого в действителност купувал газ и нефт. Видно е, че в момента има успокояване и най-вече на преустройване на тези пазари. Проблемът е в настъпването на неизбежната продоволствена и индустриална криза, която в условията на нарастваща инфлация има нужда от отговорни политици, а не от такива, които обсебени от егото си, радващо слуха фантазират, но нямат възможност да реализират. 

Дори повърхностен поглед върху програмите на парламентарно представените партии показва колко много се припокриват и колко лесно на базата на тези общи намерения биха могли да съставят стабилно мнозинство. Как обаче да бъдат свалени червените линии и надвито егото!?... Формулата не е нова, тя е диалог и търпение в чуваемостта. И загърбване на заплахите, особено на етническите. Някои от “умнокрасивите” искат да превърнат “Десети ноември” в “Девети септември”. Да не би да си мислят, че “Голямата екскурзия” е нещо, което би могло да се повтори?! И че може да се прави сравнение с българите, които днес живеят и работят извън страната. Не че не се спекулира, но този популизъм не е само че е нагъл, но и опасен. Започналото ново размахване на плашилото на бунта е контрапродуктивно. То няма да запази партиите еднодневки, нито егото на техните лидери. 

Обществеността иска започналият под една или друга форма да продължи. И съставянето на правителство с добре формулиран хоризонт и ползотворни цели е единственото правилно решение. Удобството на “ние пак сме тук и пак сме същите”, трябва да приключи преди да бъдат пометени от притиснатите от кризата. Колкото и да изглежда, че време има и дори може да се протака едва ли не и след Нова година, както и да се пускат успокоителни внушения за нови избори през март, полезният за хората вариант е да има правителство. Колкото по-бързо политиците схванат това и намерят това, което ги обединява, толкова по-добре. Политическото безвремие няма как да продължи, както им се иска на някои политици. Животът е този, който бързо ще ги вразуми и ще постави всичко и всички на мястото им.