Българската война срещу себе си

Опашките на колко лъвове могат да бъдат издърпани от раз

Замеряме се с чуждици и съзнателно отказваме да браним чистотата на езика си

„Високи, сини планини –

за 100 години, пет войни!,

А пък реките, езерата –

за 100 години пет преврата!“

С този декламаторски речитатив започва песента „Българи“ на група „Ер Малък“ от първия им албум издаден през 1992 г. В зората на прехода. Време на осъзнаване, време на надежди. Толкова години по-късно е много вероятно в по-голямата си част вече да сте позабравили този или онзи от героите на онова време – камо ли един от непризнатите титани на българската рок-сцена г-н Любомир Малковски и групата му, да не говорим за посланията в песните им. Още повече, че опитите на това поколение творци да провокират общественото съзнание още в средата на 1990-те бяха бързо задушени финансово от лавината на чалгата с много по-удобния си за преглъщане национално поощрен призив към морално и социално разложение, които я съпътстваха като начин на живот. Пък и футболът вървеше, нали!

Как се сетих отново за “Ер Малък“?! Преди време, в приятелски разговор по повод честванията на 100-годишнината от края на Първата световна война и почти мимолетното й отбелязване у нас. Не, никой не си позволи да пренебрегва паметта на стотиците хиляди храбри български воини дали живота си в чутовни подвизи по време на Великата война (както е известна за победителите). Но не и повече от това – венци и цветя, знамената на средата, камбаните по пладне, всичко в ден и час, пляс-пляс. Обидно!

Така стигнахме до тезата за „100-годишната българска гражданска война“. Тема за ръзсъждение, върху която според събеседниците ми обществената памет вече е дотолкова притъпена от слабоумието на предъвкана информация на която е обект, че поставянето й във вестникарски стил освен да издърпа за опашките всички лъвове, няма да постигне нищо повече.

Предизвикателството, прието! Отвъд оригиналните академични тези по въпроса, темата може всякак да ви е попадала като трактовка. В зависимост от идеологическия или политическия уклон на който ви я излага, най-общо казано спорът у кого е изконната вина за започването й се дели на два лагера – цар Фердинанд или комунистите. Никой не оспорва решението на България да защитава националните си интереси с включването си в Първата световна война. Трибагреникът и лъва остават вовеки символ на накърнения изконен идеал, застанал в противовес на интересите на Великите сили на Балканите и довел до Втората национална катастрофа. До тук всичко е ясно.

С краха на Централните сили в края на Първата война, войнишкото въстание от 1918 г. и смазването на Радомирската република, у нас започва процес на постоянно изострящо се идейно и социално разделение, което продължава да тласка народа ни към неизбежната пропаст. В следващото десетилетие следват управлението на Стамболийски, Деветоюнският преврат и потушеното комунистическо въстание от септември 1923 г. През 1934 г. на власт със сила идва правителството водено от Кимон Георгиев и в отговор започва терористичната кампания на комунистическата партия. Кулминацията на най-кървавата фаза на „българската гражданската война“ идва десет години по-късно с Втората световна война, преврата от 9 септември 1944 г., последвалия Народен съд, който избива хиляди и концентрационните лагери за идеологически и политически опоненти, които крепят режима следващите 45 години.

Дотук, размяната на обвинения в разговора вече бе преминала точката на кипене, но поне всички бяха единодушни откъде тръгва един конфликт, който с периодични затихвания продължава от 1918 г., практически до ден днешен. Възможно е така обобщена историята ни да звучи профански за някои, но този коментар по никакъв начин няма претенции за академичен труд. Затова и започнахме с двата стиха на „Ер Малък“ в увода. Просто задаваме посоката за 100-годишната българска гражданска война. Която в новото време просто продължава наизуст всеки срещу всеки, без цел и посока, с толкова идеологии колкото приносители на български паспорти, но без истински идеолози или лидери.

С падането на комунистическия строй и началото на прехода ни към демокрация, през 1990-те успоредно на „ляво-дясно“-то, у нас се заформиха и нови идеологически ядра, които да движат конфликта напред в следващите години. Провокирани бяха от два фактора от това десетилетие - господството на мутрите и гражданските барикади по време на „Виденовата зима“ от 1997-ма. Опитът на Иван Костов за сливане на двете в обща управленска доктрина в следващите години се оказа камъчето, което окончателно обърна каруцата.

Влизането на гражданина Симеон, синът Борисов, в българската политика в началото на новия век доведе до допълнително поляризиране на обществените нагласи. И докато се натрупа у плебса (простете, „електората“) достатъчно разочарование от така търсения нов „господар“ („вашето величество“), покрай същия се отвори пространство за ново разделение на българите на „прости“ и „възпитани“ (или ако предпочитате „граждани/селяни“), които разбирания постепенно започнаха да изместват уж „традиционното ляво срещу дясно“ противопоставяне. Тези политически ценности останаха да се чепкат около съпътстващите първото десетилетие на новия век „национални идеали“ – приемането на България в НАТО и ЕС. С изчерпването на които дойде и възходът и на следващия Борисов, понастоящем премиер за трети път.

Успоредно на това войната вече се беше утвърдила по улици, пътища и тротоари; гари, спирки и стоянки; кръчми, барове и ресторанти; и едната страна с численото си преимущество печелеше повече от убедително идеологическата схватка. Защото докато намирахме най-различни нови начини да се мразим, разделяме и обиждаме, много успешно загробихме образователна система, която друго ако не, поне следваше крайна концепция за съвършенство в познанията. Най-малкото на езика, символа на духа ни.

Което пък рефлектира най-видимо в средствата за масова информация. Само на око за последните три десетилетия речниковият запас на масмедиите и общественият дебат през тях се е свил до пряко сили 1000 думи. Масово диапазонът на предлаганата информация, за да е в услуга на интересите на електората, пък и да му се дава посока (затворен кръг), не отива по-далеч от върха на носа – цици, клюки и криминална хроника. Новините се поднасят без стандарти за обективност, тенденциозно, бездарно и все по-неграмотно. Свободата на словото се разбира като правото на всеки да се надвиква с друг без да го изслушва и да защитава мнение, често пъти без сам да е убеден в него, но за да е с позиция. И ще прескоча „Фейсбук“ като тема.

Пък и окопи в таз` война много.

Затова да останем за кратко върху езика български. Едва ли стига само да споменем, че от години вече по разбитите тротоари на улиците на столицата ни надписите на латиница нахвърлят в пъти тези на кирилица. И това отдавна не прави впечатление на никого. Замеряме се с чуждици и съзнателно отказваме да браним чистотата на езика си в името на някаква измислена модерност, но практически от прост мързел. За пример, по-лесно беше да вкараме думата „джендър“ в обществения дебат, отколкото да я преведем и приравним към „среден род“ – защото в крайна сметка дебатът е точно за това. Правото да се самоидентифицират хората, които не се смятат просто за „той“ или „тя“. А българският език, за разлика от френския например, има граматическия среден род, който позволява въвеждането на това разбиране, макар и чрез по-унизителното „то“. Примерно! И ако в обществото ни съществуваше ясно разбиране на понятието „толерантност“, разговорът щеше да е съсредоточен върху как това да бъде предадено разбираемо, така че бай Ганя да си остава космополит. И тук не става въпрос от кой от двата лагера си, а на уважение към себе си. Но не би!

На този етап от изложението ми, подозирам че вече не една и две клавиатури пращят под напъна на справедливия гняв на читателя/избирателя. Затова ще спра дотук. Пък и пропуснах не малко. В крайна сметка това е просто един скромен персонален прочит на тема, която би трябвало съзнателно да ни вълнува. Вероятно по-ерудирани хора биха я защитили по-успешно. В заключение ще обърна внимание на един прост факт: всяка война винаги води до имиграция. Когато за 30 години „изтичането на мозъци“ се превърне в заложен рефлекс на обществото, проблемът не е само в икономическото състояние на страната. А е в резултат на войната. В която, по дефиниция, няма нищо гражданско.

Коментари

Задължително поле