Не е толкова важно какъв е Гоце Делчев по народност, а фактът, че е превърнат от пропагандата в част от най-новата митология

След Втората световна война, ние просто се отказахме от земите си

Какви мерки се прилагат против този вирус? Каква карантина? Някой знае ли? Какви маски да сложим, за да се спасим - трагически, комически или хирургически? В края на миналата седмица ни връхлетя новината (и потъна в хрониката за втръсналия вече на всички коронавирус), че разговорите в смесената българо-македонска комисия, онази, дето зорлем я създадоха по силата на договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Северна Македония от 2017, се прекратяват окончателно. Защо? Заради пустия му Гоце Делчев, дето македонците не си го дават. Добре че добруджанците поне нямат нищо против Йовков да е български писател. Смешно е. И е някак досадно да влизаме в такива дребнави спорове за очевидни неща. Ако не беше станало Съединението през 1885, то Левски и Ботев източнорумелийски революционери ли щяха да бъдат?

Днес за македонците даже не е толкова важно какъв е Гоце Делчев по народност, защото по собствената им логика би трябвало да е грък - нали е роден в Кукуш (Килкис). Днес не е толкова важно какъв е Гоце Делчев по народност, а фактът, че е превърнат от пропагандата в част от най-новата македонска митология и виден обитател на най-новия македонски пантеон. Без него няма македонска нация и което е по-страшно - няма македонски елит, нито политически, нито академичен. Те казват: „Няма да ви дадем Гоце, защото си имате Левски и Ботев“. Все едно Италия да се раздели и южняците да кажат на северняците: „Няма да ви дадем Траян и Адриан, защото си имате Цезар и Август“. Дано само не ги чуят испанците, че Траян и Адриан са родени там...

Всъщност Гоце Делчев, изключен в навечерието на дипломирането си от Военното на Н. В. училище в София заради участие в социалистически кръжок, се превръща в символ, олицетворява всичко онова, което по-късно ще наречем „македонизъм“ и Македонски въпрос. Гоце Делчев и Даме Груев оглавяват вътрешната организация (ВМОРО) в момент, когато се лансира идеята за автономна Македония и те двамата застават от сърце зад нея.

С горчивина трябва да отбележим, че тогавашната идея за автономна Македония е твърде болезнена и противоречива. Тя се крепи на текстове в Берлинския договор, обещаващи реформи в „македонските земи“. Всъщност „македонските земи“ са класическата римска провинция Македония със столица Тесалоника. За съвременни нужди обаче ползваме фермана на Абдул Азис от 1870, с който от Цариградската патриаршия се обособява българска екзархия върху земите, които по официални данни на Високата порта, са населени с българи. Според този ферман, онова, което днес се нарича „Северна Македония“, е част от Западния български вилает. Солун и тогава не влиза в сметките. Не влиза и Кукуш (Килкис). Но очевидно политическата логика през следващия век и половина е различна от историческата, етнографската и лингвистичната.

Всичко в Македония изглежда ясно до месец юли 1878, когато се оказва, че по силата на Берлинския договор Македония окончателно остава в Османската империя. Българите в „македонските земи“ са потресени! Чувстват се (и с право) изоставени. В църковните борби те не са си представяли нищо друго, освен Българска екзархия. В зачатъците на борбите за политическо освобождение те не са си представяли нищо различно от свободна България. Когато обаче се оказва, че остават извън свободна България, тогава се отваря кутията на Пандора и в Македония нахлуват всевъзможни идеи и идеологии.

В началото най-силно е убеждението, че или България ще присъедини Македония, както Източна Румелия, или пък че ще има нова война между Русия и Турция и тогава я камилата, я камиларя. Постепенно обаче, когато се вижда, че в обозримо бъдеще надали ще се случи някое от тези две неща, македонската мисъл тръгва по друг път - автономия. Това е идеята на Вътрешната организация. На обратно мнение са тъй наречените „върховисти“, които смятат, че Македония трябва рано или късно да бъде част от България по силата на историческите и етническите си дадености. Вместо това обаче Балканските войни хем освобождават Македония от Турция, хем я разделят на три и кошмарът започва.

Бедний македонский народе! Поради „правото на самоопределение“ този народ през последния век е подложен на такава зверска пропаганда, на такова чудовищно идеологическо промиване, на каквито не са били подлагани даже и руснаците при Ленин и Сталин. Руснаците поне са били промивани единствено от собствената си компартия, докато македонците са докарани до тиха лудост от пропагандните машини на Гърция, България, Сърбия, Русия и Западна Европа. В началото всеки се стреми да избие, асимилира или прогони хората с българско съзнание и език от „македонските земи“, а по-късно всички започват да ги убеждават, че са някакви други. Като защитна реакция на народностната имунна система самите те започват да вярват, че са потомци на Александър, най-великите в света, та да стигнат до вица: „Луно, Луно, земьо македонска! Пак ли ке се тепаме за тебе!“.

Македонизмът (нека под „македонизъм“ само за конкретния случай да разбираме нещо по-всеобхватно от теорията на Коминтерна за самосъздалата се македонска нация) е източник на вътрешно напрежение и потенциална шизофрения. От една страна той следва тенденциите на 19 век, когато човечеството се обособява в национални държави и всяка етническа общност с естествено или изкуствено самочувствие на нация претендира за собствен суверенитет. От друга страна, появил се с леко закъснение, македонизмът взима и някои черти на социалистическия интернационализъм, който днес, след разпадането на СССР, познаваме като глобализъм. От една страна македонският народ „требе“ да има своя си държава, от друга страна в тази държава мирно и на класов принцип ще съжителстват преобладаващо българи, но също турци, гърци, власи и прочие люде, добруващи в сянката на падишаха и наричани за удобство „македонци“. Това е идеологията на ВМОРО. Това проповядва анархо-социалистът Делчев и вероятно заради това си го искат.

Част от хибридния възглед за „македонските земи“ е идеята за Балканска федерация, която така и не се осъществява по две причини: комунистите я обсебват рано и естествената u столица - Константинопол - все още не е християнска. По замисъл федерациите се доближават повече до империите, докато националните държави повече приличат на племенните съюзи. Прави ли ви впечатление, че тази дихотомия е актуална дори и в днешните последни и модерни времена под формата на спор между еврофедералистите и привържениците на „Европа на отечествата и нациите“.

От една страна имперската идея изглежда по-съвършена, изглежда като закономерен етап след националните държави, полисите или феодални кралства, но от друга страна практиката показва, че колкото по-големи общности взимат решения по важни въпроси, толкова тези решения са по-неадекватни. Нашите земи познават няколко вида империи: езическа, в която е напълно нормален религиозният плурализъм, всеки се кланя на какъвто си бог (или демон) пожелае, стига да се поклони и на императора в качеството му на един от тях; диархична (византийска и българска) с император и патриарх, в която вярата е православна, а абсолютната власт се легитимира от Църквата; атеистична, в която религията се преследва и е заменена от марксизма-ленинизма, който сам по себе си е култ; секуларна, където вярата е свободна, защото е част от неизброимите граждански права, обаче няма нищо общо с властта, реда в обществото и неговите ценности. Последната империя още не е завършена, защото няма едно правителство, общи закони (с изключение на директивите, регламентите и конвенциите), обща войска и общи данъци. Едни искат да я завършат, други се дърпат.

Що се отнася до Македония, след WW2 ние вече сме се отказали от нея, каквото и да разправяме. Дори националистическата ни партия с безсмислена абревиатура ВМРО изповядва, че единственият начин да си върнем Македония е като u помогнем да стане и тя член на ЕС, част от градящата се секуларна империя. При това положение наистина всякакви междудържавни договори със Северна, Бивша или каквато там се нарича в момента Македония, всякакви нaучни групи за общо и споделено историческо наследство са нелепи. Но пък кой знае, може да дойдат и други времена. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, като остане да стърчи единствено самотният паметник на Гоце Делчев.