Обожавал скъпите коли и красивите вещи
Втората му съпруга Людмила го спасява от милицията с пръстен с аметист
Дъщерята на генералния секретар Галина Брежнева му помагала винаги, когато може
За краткия си живот, само 42 години, руският бард Владимир Висоцки се превърна в истинска икона, а гласът му държеше будни милиони хора, несъгласни с режима в страните от целия соцлагер. Висоцки остави след себе си над 800 песни и повече от 1100 стихотворения, които все още продължават да бъдат слушани и пети. На 25 юли се навършват 39 години от смъртта му, а той е по-жив от всякога.
Това, което най-много Владимир Висоцки е искал да има – безсмъртие, е неоспорим факт. 39 години след смъртта му неговите песни звучат от всеки един прозорец в страните на бившия Съветски съюз. И не само там. Това се случва на още много места в Европа, а и по света. Където има руснаци, значи и Володя е с тях. Песните му са едни от най-обичаните и в България, почти няма купон без негово “участие”. Може да нямахме Бийтълс, но имаме Висоцки – така казват в Русия и натискат копчето на апарата, откъдето се чува неповторимият му дрезгав глас. Глас, който не може да бъде сбъркан с никой друг, и който направо прогаря душата. Всяка от неговите песни е като истинска драма: парче театър, което може да прочетеш, отново и отново и всеки път да откриваш нови емоции, нов смисъл…
Неговите плочи се продават под щанда в дните, когато все още съществува Съветският съюз. А днес, почти четири десетилетия откакто го няма, Владимир Висоцки продължава да събира тълпи от хора в Москва, особено на датите 25 януари (раждането) и 25 юли (смъртта му). На неговото погребение в края на юли през 1980-а се събира почти цяла Москва. Без някой да е съобщил официално за смъртта му по радиото или телевизията. Само един некролог на входа на любимия му театър “Таганка” е достатъчен, за да може милионният град, а оттам и цялата страна да разбере страшната вест.
Той умира в съня си, а точно тогава в разгара си е московската Олимпиада, която целият свят следи, въпреки бойкота на най-големите западни страни. Прощаването с всенародния любимец и досега се смята за едно от най-масовите в света според рекордите на Гинес. Стотици хиляди изпращат своя идол по московските улици, а пред “Таганка” е истинско стълпотворение. Градът е буквално парализиран и властта е безсилна да спре скърбящите тълпи.
Володя Висоцки е най-страстният Хамлет на сцената, най-обаятелният от следователите в московската милиция, най-драматичният автор-изпълнител. В театъра, в киното и в песните му любимата му поговорка била: “Трябва да се работи!”.
В Съветския съюз Висоцки е като Че Гевара, Джеймс Дийн и Джон Ленън събрани в едно лице. Борец за свобода, певец, пълнещ стадионите, алкохолик и наркоман, талантлив актьор, велик поет… Висоцки никога не е бил настроен срещу страната си, но партийните чиновници дори само със споменаването му получавали алергична реакция. На Висоцки неведнъж не дават да се снима в киното, завеждат му наказателни дела, първи го зачертават в списъците за държавни награди и звания. А да види отпечатани свои стихотворения, поетът който сега е в една редица с Пастернак, Ахматова и Бродски, дори не е мечтал. Малко известен факт е, че първото стихотворение на Володя било за… Сталин.
Главното престъпление на Висоцки е, че не е като всички. Прекалено свободен и силен е. Той остава единственият съветски актьор, изиграл герои, които в днешно време биха нарекли “мачо”. Не колкозници, пролетарии и интелигенти шпиони, а герои с животински магнетизъм и спокойно сдържана сила.
Висоцки принадлежи към поколението, което винаги е смятало, че е “закъсняло да се роди”. Смятало се, че след края на Великата Отечествена война в света вече няма място за подвизи. Възможно е точно оттук да идват корените на немного, но показната мъжественост на Висоцки.
Володя се ражда на 25 януари 1938 г. сутринта. Още в детството му откриват, че има шум на сърцето, затова по-късно го признават за негоден за военна служба. Но много от роднините на Володя са свързани с армията – не случайно той има толкова много песни за войната, войниците и летците. Родителите му живеят заедно няколко години. Един от първите спомени на малкия е моментът, когато изпраща баща си Симеон Висоцки на фронта през 1941-ва. Той толкова много искал да замине заедно с него на война, че му разрешават да седне с татко си във вагона. И точно преди да тръгне влака, го прилъгват да се разходи на перона, в същото време влакът тръгва без него. Малчуганът е изключително разстроен, че се налага да го носят на ръце. Баща му повече не се завръща вкъщи. По време на войната той среща Евгения Степановна Лихалатова, двамата се влюбват и след идването си от фронта заживявя с нея в дома й.
Владимир знае, че неговият глас действа на жените безотказно. И когато започвал да пее, всички момичета са негови. Тези, които са го виждали на сцената, са хипнотизирани и знаят, че може да покори всяка една жена. Енергията му е толкова голяма, че присъствието му е по-силно и от най-силния прожектор в залата, а зрителите го усещат буквално върху кожата си. Тези думи не са пресилени, те са част от коментарите на почти всички, докосвали се до него.
Невисок (170 см) и слаб, на сцената той буквално се преобразява. Изглежда като великан, дори свръхчовек. Фигурата му – изключително стройна, буди завист и възхищение. Дори лекари са изумени от изключително добре сложеното му тяло, от красотата и силата, което излъчва. А за да предизвика вниманието на момичетата той обича да се качва на ръце по стълбите или да прави салто. Но физическата му сила далече не е всичко. По-важна е вътрешната – и нея усеща всеки, който е виждал Володя на сцената или на екрана. Той не просто играе алпинисти, американски морски пехотинци, геолози, следователи. Висоцки изживява техния живот и пее песни за тях. Много от неговите песни започват с местоимението “аз” – и всеки път е с друго “аз”. Всичко, което той прави – независимо дали е в театъра, дали пее или просто живее – е направено с болезнено напрежение. Толкова силно, че то обхваща всички чувства, емоции и жизнени сили на човека.
В СССР дълго време никой не знае истинската биография на барда – всеки разказва своята легенда за него. Един е воювал с него, с друг са били в лагер, а с трети изкачвал връх Елбрус. В който и да е град, може да срещнеш човек, който с подробности разказва срещата си с него, отказвайки да повярва, че Висоцки всъщност обожава красивите вещи. Животът му много прилича на живота на холивудска филмова звезда. Той винаги е имал скъпи коли, модерни дънки и кожени якета и, разбира се, най-красивите жени. Често обличал любимата си тясна червена тениска, която показвала добре оформените му бицепси и широка гръд. А веднъж на поредния си рожден ден се появил със страхотен син блейзер с позлатени копчета. Последната му съпруга е известната френска актриса Марина Влади, а да си женен за чужденка е нещо, което е пораждало завист у всеки съветски мъж. Всъщност Марина е рускиня, родена в Париж и името є е Марина Владимировна Полякова-Байдарова.
Жените в живота на барда са част от мита за него. Всички те – съпруги или любовници, са обсебени от Висоцки и никога не го забравят. Нито една от тях не казва лоша дума за него толкова години след смъртта му. Първата е Изолда (Иза) Жукова, с която се женят още като студенти през 1957-а – Володя е на 19, а тя на 20. Живеят заедно само година, след което Иза заминава да играе в театрите в Киев и Ростов.
Втората му съпруга е прелестната Людмила Абрамова с огромни изумителни гълъбовосини очи. Двамата се запознават една вечер в Ленинград (дн. Санкт Петербург), когато подпийналият Володя я спира на улицата и є иска пари, за да плати сметката си от ресторанта и потрошените от него съдове. В този момент красавицата, която е студентка в кинофакултета, няма и копейка в джоба и сваля от ръката си фамилния златен пръстен с аметист. “Изведнъж усетих, че трябва да му помогна”, обяснява тя след години постъпката си. Висоцки не би бил Висоцки, ако изпращайки Людмила и влизайки в нейната хотелска стая, не би є предложил да му стане жена, което той всъщност и направил. На другата сутрин Владимир откупил пръстена и заедно с Людмила потеглят за киностудиото, където се оказва, че трябва да се снимат в един и същи филм. Той е щастлив, че негова любима е “най-красивата актриса в Съветския съюз”, както я нарича пред приятелите си. Живеели в Ленинград, снимали се във филма и яли “нестандартните” криви мекици в съседното кафе. Людмила е жената, която ражда двамата му сина – Аркадий и Никита.
След раздялата им, Висоцки има връзка с друга красавица от театъра “Таганка” – Татяна Иваненко, за която се твърди, че му ражда дъщеря Анастасия. Според негови приятели той обаче не е искал да признае детето. Татяна е толкова отдадена на барда, че прави всичко, каквото той иска без едно – да махне бебето.
За бурната му любов с френската звезда Марина Влади са написани хиляди страници. Преди да се оженят през 1970-а двамата са най-коментираната двойка във всеки съветски дом, не и по медиите, макар че някои издания публикуват техни фотосесии. Марина е готова дори да се премести да живее в СССР заради него. Но през тези 10 години, в които те са официално съпрузи, любовта им преминава хиляди изпитания, свързани най-вече с пиянството на Володя. Той не успява да се откаже от алкохола и наркотиците, въпреки че прави опити. Всичко е безрезултатно и запоите следват един след друг.
Много жени са искали и са се мъчили да му помогнат, сред тях и Галина Брежнева, дъщерята на генералния секретар, но не успяват. В последните години паралелно с Марина Влади, Висоцки има връзка с много по-младата от него Оксана Афанасиева – студентка в текстилния институт. Той я наричал “моята последна любов” и дори имал намерение да се разведе с Марина и да се ожени за нея. Точно Оксана е при него в дома му, когато той умира.
Мнозина днес наричат Висоцки съветският Кърт Кобейн, солиста на “Нирвана”. Наричат го и първият рокаджия в СССР, макар песните му да са в друг стил. Уникален във всичко, той е по-жив от всякога. Най-ярката му роля като актьор в Театъра на Таганка е на Хамлет. Всеки път, където и да я играе, облечен в обикновен пуловер и дънки – дали в бившия Съветски съюз или в друга страна по света, залите са препълнени, а след финала всички са на крака, аплодисментите продължават дълго. Най-известните филми, в които участва, са “Мястото на срещата не се променя”, “Малките трагедии”, “Интервенция”, “Вертикал”, “Служили двама другари”, “Приказка за това как цар Петър оженил своя арап”, “Кратки срещи”, “Лошият добър човек”.
България също има честта да посрещне барда. На 6 септември 1975 година София го вижда за първи път. Той е на стълбичката на самолета, с който театър “Таганка” каца в българската столица за гастрол. В едната си ръка държи вечната китара. Гостуването на театъра е цели 18 дни и в основата му е Людмила Живкова. В България той има много приятели – сред тях актьорите Стефан Данаилов, Милен Пенев, поетът Любомир Левчев, Иван Славков-Батето и други.