В нашето духовно пространство има една живописна фигура

Верин разказва патилата си в кръчмата „Дивите петли“

Георги Каназирски-Верин (1883–1954) днес е забравен. Някога е бил популярен бохем, журналист и мемоарист. Една живописна фигура в нашето духовно пространство. Биографията му е изградена от куриозни истории.

През 1910 г. Жорж, както го наричат, тръгва да търси щастието си по широкия свят. Морският вятър го отвява в египетското пристанище Александрия. Тук убеждава някакъв аптекар да му приготви на вересия мехлем. Мазилото да е безвредно, ароматно и в шарени кутийки, иска нашенецът. Етикетите поръчва на печатар, който му врътва и стотина рекламни листовки.

На книжките пише, че мераклиите могат да си купят чудодеен балсам. След полагане върху бюста той почва неудържимо да расте. Клиентките са от харемите, където се ценят пищните форми. “На другия ден пристигат поотделно шест слугини. Търговията се извършва бързо и безшумно. Чичо Жорж се разплаща с хазайката си, с аптекаря и печатаря и офейква”, разказва д-р Петър Каназирски. Той е негов племеник.

Със спечеленото българинът отива в столицата на бохемите Париж. Сменя няколко професии и започва работа в рекламна къща. Поръчват му да подготви пазара за нов одеколон. “Рекламата не трябва да е шаблонна. Озари ме една идея”, щрака отново Жорж.

Районира града и негови хора тръгват по магазините. Търсят одеколон с непозната марка. Търговците се изнервят, защото го нямат на витрината. В сюблимието на атаката идва служител на фирмата и получава солидна поръчка.

През 1934 г. Верин се връща в България женен за французойка. Десетилетие по-късно Народният съд му лепва присъда. “Той самият не можа да разбере защо го съдиха”, спомня си д-р Каназирски. Не е било за александрийското мазило, нито за парижката реклама. Най-вероятно за репортажа “Из засада…” трибуналът му лепва 1 година условно и 1000 лева глоба. Журналистът си плюе в пазвата и се утешава със спомени за доброто старо време.

Верин разказва патилата си в кръчмата “Дивите петли”. После ги събира в книгата “София преди 50 години”. Тези ценни мемоари са илюстрирани от Александър Божинов. Класикът на българската карикатура не поискал хонорар. Бил солидарен с автора, защото отнесъл същата присъда като Георги Каназирски-Верин.

Мераклии софиянци седяха и чакаха излизането от женската баня на окъпаните софиянки, със зачервени и потни лица, като сучеха мустаци и намигаха

Клоунът Алберт Щарк с напудрената си мутра, с големите си уста и обкръжените със синьо очи под дебели вежди

Когато чужденецът влизаше в столицата, откъм гарата, която беше още нова, прясно боядисана, с малка градинка на площада и в нея малък бюфет и оркестър с физхармоника, в дясно от градинката той виждаше голямо неравно поле, по което пасяха стада овце. На това поле по Великден ставаше голям събор. Там се построяваха стотици шатри и бараки на циркаджии, фокусници, музеи, паноптикуми, феномени, бирарии, кебапчийници, сладкари, големи и малки люлки, стрелбища, бозаджии, халваджии и какво не. Човек се заглушаваше от какафонията на разните музики, оркестри, гърмежи, викове, барабани, песни на румънски и сръбски певачици и поканите, които циркаджиите отправяха към посетителите.

Тук беше палатката на Петър Панайотов Гимнастика, по-горе до него клоунът Алберт Щарк с напудрената си мутра, с големите си уста и обкръжените със синьо очи под дебели вежди, отправящ към публиката на развален български език разни смешки. До него в друга палатка е говорящата глава или глава без тяло, по-нататък е цирк с бълхи, жената колос, която носи върху гърдите си на една дъска двама мъже, следва менажерията, картогледачката, овцата с пет крака, морското чудовище, фокусникът, който вади гълъби от цилиндъра и пр. и пр. Въздухът беше изпълнен от миризмата на кебапчета, банички, мекици и дим от огньовете, на които се печеха пуканки. Тоя събор се откриваше на Великден и траеше често десетина дена. След това полето отново се оголваше, стъпканата трева наново израстваше и стадата идваха наново да пасат. Днес това поле е един от най-гъсто населените софийски квартали, а в центъра е болницата “Майчин дом”.

В ляво на същия булевард, малко по-долу, почти до ъгъла на ул. “Гробарска”, същият чужденец виждаше друга интересна гледка. Стотина малки бараки, фантастично облицовани с газови тенекета, с врати от амбалажни сандъци съставляваха прочутата тогава циганска махала. По средата имаше малка двуетажна паянтова полусрутена къщичка, в която живееше “царибашията” или циганският цар. На празното място пред къщичките се излежаваха циганки и циганчета с разноцветни шалвари, които тичаха подир минувачите, за да изпросят една пара: “Чичо, давай ми едно петаче, да ти дава Господ живот и здраве!”

Често по прахоляка на тоя мегдан се разрешаваха циганските спорове, които понякога се израждаха в грозни побоища, от които разтърваните съперници излизаха непознаваеми, окървавени и опрашени. Дълги години софиянци протестираха, че на такова видно място се търпи тоя квартал, но поради “изборни съображения” (циганите се използуваха от всички правителства) никое правителство не се решаваше да вдигне тоя квартал.

Днес на това място е дирекцията на столичните трамваи и литографията “Балкан”. Единствен спомен, останал от циганите, е циганската механа, която беше прочута със своето хубаво вино, и която и днес се посещава от мераклии софиянци.

Тук-там няколко уединени сгради и ето ни пред “Шарения мост”. “Шарен”, защото дървената му част е била нашарена с българския трицвет. Днешният Лъвов мост е построен през 1890 година. Софиянци, които винаги са обичали да правят вицове, забелязвали, че блестящите на слънцето нови бронзови лъвове нямат езици. Те дълго време разпространяваха вица, че на лъвовете отрязали езиците, за да не могат да кажат колко е откраднато при постройката на моста.

След моста начеваше ул. “Витошка” и градът започваше да става по-плътен, като се почне от ул. “Цар Симеон”. На ъгъла на ул. “Цар Симеон”, гдето до преди няколко години беше областният съд, на едно празно място се намираше цирк-театър “Ангело Пизи”, превърнат по-късно в театър, в който се редуваха български трупи с Тончев (Мебото), Щърбанов, по-късно артист в Народния театър, Фратю Фратев и др. Тук за пръв път Т. С. Тончев представи “Асото Спатия”, пиеса, която имаше голям успех на него време. Играеха се “Сръбско-българската война” и “Лукреция Борджия”.

Като продължим по ул. “Витошка”, стигаме до днешната джамия “Баня баши”. В дясно от джамията беше скътана женската баня, а в ляво към улица “Търговска” – мъжката. И двете бани бяха стари, едноетажни, схлупени постройки, с неудобни стаички за събличане, но с много по-изобилна минерална вода от днешната баня (част от тая вода се изгуби при постройката на новата баня) и с един голям майстор кафеджия. Пред женската баня, там гдето са днес халите, имаше голям мегдан, на който ставаше петъчният пазар.

Тук селянки от околността със своите пъстри носии и накити, със своите огърлици и пендари, с преплетени в косите си разни монети, а момите с глави обкичени с паунови пера и други украшения, предлагаха в изобилие масло по 10 гроша, кокошки по 4 гроша, гъски по 10 гроша. И при тези ниски цени пазарлъците бяха безкрайни. Най-многобройни клиентки бяха чехкините и виенчанките, които се връщаха с препълнени панери. Софиянци и тогава живееха със сметка и икономии. Приказни времена!… Една хубава картина от художника А. Митов обезсмъртява тоя пазар.

Но да продължим: в дясно на ъгъла площад “Бански” и ул. “Мария Луиза” беше голямото кафене “Македония” на Спиро Холйолчев (до дъно разрушено от бомбардировката) със своята широка тераса и многобройни маси на тротоара, на който мераклии софиянци седяха и чакаха излизането от женската баня на окъпаните софиянки, със зачервени и потни лица, като сучеха мустаци и намигаха. Тук беше центърът на търговията и най-оживеният пункт на София.

Това кафене беше и център на всички македонски дейци. Там се срещаха постоянно Даме Груев, Сарафов, Гарванов, Паница, Кръстю Българията, Лука Иванов, Тане Николов и много други. Такова голямо кафене и с такива разнообразни напитки ние нямаме в днешна София. Долепено до кафене “Македония” беше миниатюрното “Арменско кафене” на Чауша. Не знам дали има някой от старите вестникари, литератори, художници и артисти, който да не е пил кафе на вересия у Чауша.

Тясно, като коридорче с по три мраморни маси от двете страни, в дъното оджакът за правене на кафе, истинско кафе. По оджака бяха написани с тебешир множество имена, днес прочути, а под тях резки означаващи консумирани и неплатени кафета. При входа от дясно е тезгяхът на часовникаря Иван. Над главата му висят окачени 3–4 часовника, а той прегърбен с лупа на окото дращи с щипците по стари часовници, които поправя срещу 2 или 3 лева.

От рано сутрин до късно вечер по масите се щрака таблата, а някои играят “пикет” или “сантасе”. Понякога избухват кавги, но те се приключват винаги с една почерпушка. Тук се съчиняват и се разнасят интригите между артистите на “Сълза и Смях”. Тук вестникари пишат своите хроники, поети като Кипров и Николаев (Бездомник) пишат своите стихове за “Българан” и “Барабан”. Тук всеки ден по два пъти идваше артистът Белю Белчев да докладва колко реда тухли има наредени по новата сграда на Народния театър. По цели дни стоеше той пред зидарите и нетърпеливо следеше строежа. Нещастникът не дочака края: полудя и умря.

Нека изброя някои фигури, които се срещаха постоянно в “Арменското кафене”: Сава Огнянов, Васил Кирков, Н. Ф. Щърбанов, Елин Пелин, Яворов, проф. Балабанов, Ив. Попов, Ал. Кипров, Андрей Николов, Ив. Ст. Андрейчин, Гено Киров, Коста Стоянов, Любомир Бобевски, Пав. Генадиев, Стоян Бъчваров, Сарафов, Л. Костов, Владо Николов, перукерът Пирас, Ал. Божинов, П. Завоев, понякога идваха Ст. С. Шангов, Сим. Радев, и много, много други, а веднаж дойде и министърът на просветата д-р Ив. Шишманов. Много от тия имена бяха написани с тебешир по оджака на Чауша.

От ляво и от дясно на ул. “Мария Луиза” към “Св. Неделя” бяха рибарите, касапите, зарзаватчиите. Лятно време там миришеше ужасно на риба, а касапите с големи конски опашки пъдеха милиардите мухи, що кацаха по окаченото месо. До тях бяха сиренарите. Големи каци сирене, стотици пити кашкавал, а по мрамора масло в изобилие. Близо до разрушената от бомбите дрогерия “Златен лъв” беше гостилницата “Цариград” на Евтим Саранов. Една дузина прясно калайдисани тенджери с най-вкусни нашенски ястия бяха изложени пред самия вход. Не беше необходимо да се чете листът за ястия. Погледнете в тенджерите, изберете си ястието, и сядайте да ядете. Супата струваше 15 ст., готвено 50 ст., печено 75 ст. Но и тези стотинки понякога липсваха.

В малката градина зад гостилницата на чисто покрити маси се хранехме с часове, защото там идваха да се хранят и някои певачки, та компанията ставаше много оживена и приятна.

(Със съкращения.)