Гърция дължи репарации на България

Забравеното българско гробище на остров Трикери, което липсва от историята

Съществуват две паралелни истории от същия период и в същия район

Гърция отново заговори, че Германия й дължи пари за репарациите, които й се полагали заради нацистката окупация през Втората световна война.Гръцкият президент Прокопис Павлопулос се срещна миналия месец с Франк-Валтер Щайнмайер в Атина, изтъкна, че „исканията на Гърция във връзка с окупационния заем и военните репарации за законни и съдебно изискуеми“. Германия се извини за престъпленията от нацистката епоха по време на войната, но настоя, че не желае да обсъжда репарациите. Тя отрече да дължи каквото и да било на Гърция за Втората световна война, тъй като изплати на Атина сумата от 115 млн. германски марки през 1960 г.

В този ред на мисли се запитах защо България не е предявила претенции за репарации към Гърция относно забравената българска трагедия на гръцкия остров Трикери. Факт е, че този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж от малко известния чешки журналист Владимир Сис, който публикува брошурата „Гробовете на Трикери“, резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун, много от които намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, придружен с много снимки. Установил се трайно в България като политически емигрант през 1908 г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. „Народни листи“.

Остров Трикери (трисвещник) е отдалечен от Волос на 4 часа плаване с лодка. В този ад българските пленници прекарват пет месеца. В края на 1913 г. оцелелите около 1800 души са освободени според клаузите на Букурещкия мирен договор. Те са натоварени на параходите „Варна“, „Борис“ и „България“ и се завръщат в родината.

Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е странно, тя не става популярна сред обществото. След 1919 г. чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в „Енциклопедията“ на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях е забравена.

В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912 г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-та дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна се стреми по възможност да овладее северната и източната част от ареала, контролиран от българите. Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват сериозни инциденти. Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на българския гарнизон и много от българските жилища в града. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Пощадените са натоварени на кораби и откарани на о. Трикери. Там пленниците са поставени при нечовешки условия. Заточените са без достатъчно храна и питейна вода, липсва медицинска помощ. Те са принудени да работят като роби в каменоломните при непоносима жега и всекидневни издевателства на охраната. Мнозина заболяват от малария и холера.

Преди няколко години говорих с изтъкнат гръцки историк, който ми обясняваше причините, поради които Гърция претендира официално за репарации от Германия – а именно за кланетата, които извършват нацистите в село Дистомо през 1944 г., където са убити 218 гърци, мирни жители. Съгласих се, че е правилно да се даде обезщетение и след това го питах какви репарации ще трябва да изиска България от Гърция за смъртта на 5000 беззащитни пленници в Трикери. Погледна ме учуден. За пръв път чу за съществуването на лагер на този остров. Гръцката държава е заличила всеки факт, свързан с това престъпление, и гръцката историография в милионите си страници за балканските войни не е намерила място за нито едно изречение, в което да спомене за нашите нещастни пленници.

Като цяло гръцката история е с къса и неуслужлива памет що се касае до други народи. Когато пристигнах в Гърция, вече знаех доста неща от най-новата история на Македония и Тракия и за престъпния начин, по който са се отнесли гърците към живеещото в тези райони българско население. Знаех за остров Трикери, за ужасните бедствия в Кукуш и Драма, за опожаряването на български села в Дедеагач и Суфли; за преживения от хората ни ужас, предизвикан от гръцката войска в целия район на Солун до района на Марица. Знаех за изнасилванията, кланетата, масовите изселвания, за престъпника Каламбакис и за жалката роля, която са изиграли уж мирно настроените епископи на гръцката църква. Никой не бе в състояние да обори тези неща. Съществуват документи, писма на войници, официални заповеди, публикации от онова време, мемоари, гробове, публикации на чужди наблюдатели, като Карнегиевата анкета, например.

Когато отворих книгите на гръцката история от същия период, установих с изненада, че не се споменава нищо, свързано с всички тези ужасни и потресаващи факти. Като че ли не са станали, като че ли става въпрос за плод на българската фантазия. Това ме шокира. В същия момент прочетох в гръцките книги съответни ужасяващи събития от противоположната страна. Гърците твърдят, че не са налагали погърчване в Тракия, избивайки българско население, а че ние, българите, систематично сме побългарявали тази обширна област, гонейки гръцкото население. Имат и гърците документи, които могат да покажат. Признавам си, че се почувствах много неловко.

Първата ми мисъл бе, че гърците изопачават грубо историята. Втората ми и по-хладнокръвна мисъл бе, че може да съществуват две паралелни истории от същия период и в същия район, като всяка страна се стреми да изтъкне това, което й е угодно, и да премълчава онова, което я смущава. Мисля, че втората оценка е по-близка до действителността. Стремейки се да намеря край и да бъда колкото е възможно по-обективна, проучих по-обемно въпроса за конфликтите между балканските нации. Всички балкански държави имат отворени въпроси относно своите сънародници, които живеят в територията на държавите съседки. И след като това съществува дори и днес, когато е постигната в голяма степен национална хомогенност вътре в тези страни, представете си какво е ставало през 1900 г.! Турците имат свои сънародници в Гърция, албанците поставят въпрос за сънародниците си, изгонени от гръцката област Епир; сърбите имат проблем с албанците в Косово; гърците имат свои хора в Константинопол; ние, българите, се контрираме с гърците за сънародниците си от Тракия и т.н. Този казус няма край.

Хвърлих един поглед на старите карти на Балканите за районите, в които са живели различните народности. Говоря за карти, които не са направили балкански картографи, а чужди, за да наложат все пак някаква обективност. Останах без думи от видяното. В картите на германеца от Британия Е. Г. Равенщайн (1870), на французина А. Силвие (1877) или на германеца А. Алгемайнер (1881) народностите в района на Македония и Тракия са толкова смесени, че не е възможно да се направи заключение. На разстояние от десет километра е имало едно българско село, след това едно гръцко и малко по-нататък един турски малък град. В един район българският елемент е представлявал болшинство, в съседния район турският е преобладаващ и по-нататък гръцкият е бил с най-голямо население. Това е действителността, която за съжаление, е била решена с помощта на оръжието. Където са влизали националните войски или партизанските корпуси, които са изпращали държавите, са облагодетелствали своето население и са се стремели или да изгонят, или да приобщят другите. Така бе постигната народностната и религиозна хомогенност във вътрешността на балканските страни, които са създадени през бурния период 1850-1950 г.

Но да се върна към темата с репарациите. След като Гърция смята, че има право на такива от Германия, защо България да няма право да бъде обезщетена заради забравения български гроб на остров Трикери…

Коментари

Задължително поле